Подбрано за Вас:

			Екология (5)
			Любопитно планините
			Пирин (6) Рила (2) Стара планина (1)
			Пътеписи (24)

търсене в сайта:

	Ново:

	Абонамент за в-к "Ехо"
	Нова книга - географски и етимологичен речник на Пирин
	Преходите на ТЕПД "Ореляк" през 2011 г.
	Пътеводител за планината Беласица
	ТЕПД "Ореляк" подкрепи издаването на нова книга за община Гоце Делчев

	Последни коментари:

	Едно много старо сказание. Северен Пирин (3)
	Конете на Демяница (7)
	Нова книга - географски и етимологичен речник на Пирин (1)
	Неделен фоторазказ от Пирин (5)
	Митове и реалност за големите ски курорти в България, зимна олимпиада София 2014 , Банско и Супер Боровец (5)
	Ком - Емине през лето Господне 2006-то ч. 2 (Дни 7-12) (15)
	Ком - Емине 1995 г. ч. 2 (дни 11 - 24) (5)
	" Голям поход " - ще го бъде ли? (7)
	Пътеводител за планината Беласица (1)
	Езерата на Пирин (3)

RSS 2.0

Ком - Емине 1995 г. ч. 2 (дни 11 - 24) пътепис от Пътеписи публикувано от: nikolay, Николай дата: 2005-07-26 12:09:32 показвания: 15132

Продължението на митарствата на Ясен и сие по Ком-Емине! ДЕН ЕДИНАДЕСЕТ: “Дерменка” – “Амбарица” – 7-8 часа За този ден няма какво толкова да се каже. Най-вече защото разстоянието, което изминахме, е малко. А маршрутът вече е в добре известната част на Стара планина. Целенасочено бяхме запланували кратък преход за този ден, като целта беше да не се натоварваме много преди тежкия следващ ден – до “Тъжа”. Освен това все някога трябваше да отделим време за себе си, да се поизперем, да се видим малко като хората на спокойствие, а не само на бегом. А и се бяхме договорили с баща ми да се чуем по радиото вечерта, когато сме на “Амбарица”. Естествено предвид закъснението ни много не разчитах на тази връзка, но все пак бяхме длъжни да минем оттам. По този повод се успахме. Не си го бяхме позволявали досега, освен по време на почивката ни на “Кашана” разбира се. Станахме късно, тръгнахме още по-късно. Не помня със сигурност, но беше след 9.00, ако не и 9.30. Оттам нататък е ясно. Накуцвайки и пеейки за кураж, а и да заглушаваме протестите на телата ни, поехме по пътеката. Голям кеф беше да си ровим краката в изсъхналата шума от зимата. По земята имаше пласт, на места по 40-50 см, и като минеш, провлачвайки крака, имаш усещането, че плуваш.

След напускането на гората се откриха хубави гледки. Преди “Добрила” се разделихме с част от групата, която отпраши надолу към лифта и към къщи. Ето ви малко от Галя (вече съжалявам, че аз не съм писал повече!): Спахме на нарове – чудесно се спи, може би защото сме изморени. Интересното е, че вече се събуждам сама, но това е сигурно защото Моис се успа цял час (хич не му се сърдя). Гладна съм. За пръв път се събуждам гладна, да видим на какво е... И по-късно: В 12.00 пристигнахме на “Добрила”. Митко, Деси и Петя слязоха с лифта надолу. Изпратихме ги и седнахме да обядваме. Яденето беше страхотно! Зеленчуци, сирене, кашкавал, хляб и консерви, но консервите не влизат в “страхотно”-то. За десерт имаше капучино – лукс! Тук е много красиво. Казват, че прилича на Родопите. Може би. Сега останахме отново шестима: Моис, Ясен, Явор, аз, Петър и Мария. Продължаваме към “Амбарица”. От “Добрила” продължихме по лятната пътека за “Амбарица”. Която подсича връх “Левски”. Не ми се минаваше оттам, защото ми действа много потискащо – някак си е гадно усещането в сянката на върха, пък и като време не се пести нищо. Пътеката така вие и следва всички извивки на релефа, че се изминава сигурно по-голямо разстояние, отколкото отгоре. Но поне се подсича и се върви по равно, а не се катери баира. Някъде в началото на лятната пътека между “Добрила” и “Амбарица” Галя се вживя в ролята на модел. Много свежо и зелено било и много цветя имало... Нататък е ясно: стигнахме до “Амбарица”. Ето ви пак от дневника: Сега се сещам за нещо интересно: вече два пъти казвам “Хайде да ставаме” на почивките. А иначе това е функция на Моис, за което постоянно му мърморим. Малко по-долу Галя е написала изречението: Ясен върви и спи. Е не помня да ми е било зле, но нищо чудно да е съм се събудил него ден въобще... Сега сме на 20 минути над хижата.Пред нас е централното било, Купена, Кръстците, Ботев, Марагидик. Толкова красиво и толкова познато! Не ми се тръгва. 17.30 – пристигаме в хижата. Посрещнаха ни много добре. Нещо уникално: 1.Пристигнахме по светло (имаше време за пране) 2.В хижата има ток 3.Има топла вода. В резултат на всичко това в стаята ни бе опънато въже, окичено с мокри дрехи. Което Моис забрави на сутринта, но здраве да е...

А ако знаете мъжете каква вечеря забъркахме... Ето ни. В уговорения час с баща ми – 20.00 – бях с Олга до радиостанцията. Не се надявах много, но все пак реших да опитам. Тя ми каза преди това, че предишният ден и да се е обаждал някой по това време, е нямало кой да го чуе, защото били навън. Е, обадиха се. Не баща ми, а един негов приятел, но важното беше, че се чухме. Уведомих го, че всичко е наред, движим се с един ден закъснение и ако всичко е по график, ще бъдем на “Грамадлива” вместо в петък вечер в събота вечер. Както споменах в началото, там имахме уговорена среща с моите родители. Така че поне в това отношение можехме да бъдем спокойни. За този ден – толкова. Сега, като чета какво съм сътворил, си давам сметка, че това е най-постния ми разказ от началото досега. Най-скучен, най-кратък, с най-малко информация... абе въобще, пълен провал. Основната причина е една: нямах никаква муза, докато го пишех, но бях започнал и исках да свърша с този ден. За да мога да пусна текста и да поддържам огъня, така да се каже. Ще ме извините за което, ще се постарая по-нататък да се поправя. Ако се получи, разбира се... Пък и нямаше нищо особено за казване и този факт също допринася за горното. ДЕН ДВАНАДЕСЕТИ: “Амбарица” – “Тъжа” – 15 часа Този преход минава за най-тежък в целия Ком-Емине. Ясно защо. Аз обаче ще изразя несъгласие. Че е дълъг – дълъг е. Че е труден – труден е. Че има много качвания и слизания – има. Да не говорим за камънаци и други подобни екстри. Точно това обаче е хубавото. Няма я досадата от еднообразието и монотонността на поляните и горите на Западна Стара планина, да не говорим за Източна. Разнообразният релеф предполага интересни гледки, разнообразни изживявания и тръпка. В резултат на което се напредва неусетно, не се усеща умората и е леко на душата. Особено когато няма жега, какъвто късмет имахме ние. Само сутринта вятърът ни поуплаши, върхът на Купена бе забит в мъгла и това не навяваше приятни мисли, но след Костенурката всичко си дойде на мястото. Благодарение на вятъра имаше невероятна видимост, небето беше кристално чисто, около билото и най-вече около Ботев купестите облаци бяха само за снимане. И аз снимах. Този ден се увлякох, най-вече в района между Жълтец и Ботев. Имам двадесет снимки от този ден. Ще имате щастието да ги видите всичките под една или друга форма по време на разказа. През този ден станахме в 4.00 сутринта. Подготвяхме се за дълъг и труден ден. Хапнахме, стегнахме багажа и в 5.00 вече бяхме на път. Редовно до този момент стигахме хижите по тъмно вечер, но май за пръв път тръгнахме по тъмно. През този ден си направихме труда да се надигнем рано-рано. Вятърът ни подхвана още от хижата, но още беше търпим. С наближаването на билото обаче нещата ставаха все по зле и в момента, в който стъпихме на ръба между Северна и Южна България, станаха направо трагични. Уж беше Август, а умирахме от студ. Не защото вятърът бе кой знае колко студен, но бе ужасно силен, да не кажа ураганен. И друг път съм изпитвал желание да пълзя, вместо да стърча прав на вятъра, но тогава това чувство прерастваше в някакъв неудържим порив, който потисках с всички усилия на волята. Доколкото успявах да ги мобилизирам у себе си. Абе гадост. Особено критично бе разстоянието между Платнешки ярове и подножието на Голям Купен. Обръщайки се от челото на колоната да проверя как са останалите, останах безкрайно озадачен. Всички зад мене вървяха под наклон срещу вятъра. В позиция, при която при нормални условия всеки просто би паднал. Това се случи на някои от нас, докато вятърът си правеше майтапи. Представете си как сте се отпуснали силно надясно, за да компенсирате силата на вятъра, и изведнъж той спре! Просто се строполяваш. За щастие се случваше рядко. Моментите, в които изведнъж отслабваше силата си, бяха доста, но не изчезваше напълно. Резълтатът в повечето случаи бе крачка или две от страна на човека, увлечен от собствената си тежест, в съответната посока. И тъкмо се стабилизираш, вятърът пак духва. Айде балансирай на другата страна.... Можете да си представите как ни се отразяваше това с тежките раници. Докато катерехме Купена си представях как някой не издържа на вятъра, полита, но успява да се задържи за въжето и в резултат се ветрее като нощна кърпичка на простир. Възбуденото ми въображение работеше с пълна сила... В края на краищата достигнахме Купена. За наше щастие мъглата в този момент се раздигна, вятърът понамаля и си позволихме почивка, докато се разписваме в тетрадката. Случилото се дотук е описано от Галя само с две изречения: 4.00 – ставаме. 8.00 – на Купена в отвратително време. Оттам насетне продължихме по билото в по-нормални условия. Вятърът не изчезна, но осезателно намаля. Облаците се разтикаха, поне тези, които представляваха непосредствена заплаха. През тези часове аз бях лошият, който казваше омразните думи при почивките: “Ставайте и да тръгваме.” Него ден определено бях във форма и на мен се падна честта да дърпам колоната напред, както и да подкарвам другите. Тук може би е мястото да спомена, че по различно време всеки си имаше своите кризи и своите върхови моменти. Така че в това отношение се редувахме. След като подминахме “Костенурката” и захапахме баира към “Жълтец” набарахме някаква пътека, която не изкачва върха, а подсича точно в нашата посока. Естествено веднага взехме единодушно решение да я последваме. И я следвахме до момента, в който просто се изгуби в тревата. Оттам насетне не ни се връщаше, не ни се и изкачваше и направихме единственото разумно – продължихме напред без да губим височина. Естествено след като заобиколихме върха разбрахме колко по-ниско сме, отколкото е нужно, и лека-полека диагонално, по тревата, без пътека, набрахме височина и излязохме на билото точно на “Млечния чал”. Обиколката, която направихме, е безпроблемна при хубаво време, но при мъгла не я препоръчвам. Трябва да познавате района като петте си пръста. Й най-сигурно си е по билото, па било и по стръмен баир. На “Млечния чал” настъпи и окончателното оправяне на времето. Комбинирайки този факт с връщането ни на правия път, а и с нуждата ни от почивка и невероятните гледки пред нас, хвърлихме багажа и се разпиляхме по поляната. Кой за хапване, кой за облекчаване, а аз хванах апарата...

Ето малко от Галя: 11.30 – под връх “Млечния чал”. Гледката е страхона. На запад са Купените и Кръстците, на изток е Ботев – изглежда много близо. Каква илюзия! “Прилича на марсиански пейзаж с тези кули” – Явор Има страхотни облаци. Трябва ти само малко въображение и може да не мърдаш оттук с часове. Не ми се тръгва. Наистина бая се помотахме там.

Ето ви и гледки!

Поглед от високо към Мазалат Мен лично най-ме кефят тези с изгледа на север, към хижа “Плевен” и неясно кои хоризонти.

Връх Ботев Ето го връх “Ботев” вече по-отблизо! Ето малко Галя за разнообразие. 13.00 е, пристигнахме на заслон “Ботев”. Обядвахме. Връх “Ботев” е пред нас. Не ми се мисли. Досега се движехме добре. Даже доста добре, но сега нещо ни домързя. НА БОТЕВ СЪМ! Часът е 14.45 – адски съм доволна! 14.55 – пристигат Явор и Ясен. Ама голяма хвалба... СТРАХОТНО Е! Облаците са в краката ни! Имаш чувството, че можеш да пипнеш небето! Настроението ни е на висотата на върха! Не ми се слиза. Оттук започваме да слизаме изцяло към морето, това беше най-високата точка в целия “Ком-Емине” – 2376 м! Е, мисля, че Галя достатъчно добре е предала настроението, така че няма да ви занимавам повече с “Ботев”. Оттам насетне вече бяхме сдали багажа отвсякъде, но лека-полека се довлякохме до “Тъжа”. Галя доста добре е описала нещата: Уж беше само да качим “Ботев” и няма повече качване, а пък вече на два върха плезим езици. Ами да, “Параджика” и “Юрушка грамада”. Но кой ги брои след “Ботев”? Моис прилича на мексикански плантатор със сламена шапка и тояга, пък и както е почернял с тези мустачки – картинка! Между 19.30 и 20.00 се довлачихме един по един до хижата след отвратително слизане. Не си чувствам капачките, трябва да ги сменям... И последно за деня: Пак започваме да готвим. Омръзна ми, макар че почти не участвам. Вечерята отново е страхотна. Може и да се повтарям, но етака. Има топлавода – вече е 21.45 – аз пера, пък съм станала в 4.00 – ненормална работа. Едва се крепя на краката си. В общи линии – това е. Аз лично се довлякох до “Тъжа” към осем часа. Комай бях последен. На хижата не помня какви сме ги вършили, но явно пък сме готвили. По онова време имаше един шантав хижар там, голяма скица беше. Преди това го бяхме посещавали неколкократно и се познавахме вече. Посрещна ни добре, както винаги, но шмекерът му с шмекер ни издаде едни фалшиви бележки за нощувката... А ние ги събирахме, нали щяхме да отчитаме пари после. Казвам го в смисъл, че нищо не ни издаде на практика, а сложи парите в джоба си, но здраве да е... Помня само, че нея нощ спах абсолютно безпаметно. Като заклан. ДЕН ТРИНАДЕСЕТИ: “Тъжа” – “Узана” – 9-10 часа Напъвам се, напъвам се, нищо не ми просветва. Чета дневника – пак нищо. Това явно е един от дните, които ще сомена, но за които нищо интересно не мога да разкажа. Така като гледам, основно ще приписвам дневника и ще вмятам по някое изречение... И снимки няма много. Започвам със ставането от сън. Ставане като ставане – нищо различно, но под лозунга “Бърза работа нямаме” се мотахме и тръгнахме чак към девет часа. Но бяхме спокойни – както и да го смяташ, имаме осем часа до “Узана”. Колкото и да се мотаем, все ще стигнем по светло. Без малко да опровергаем това вечерта, но ще стигна и до там. Ето от дневника, както винаги, Галя: Станахме в 6.30 с Явор и Ясен да направим закуска. Отначало мърморих и въобще не ми се ставаше, но след това закуската се получи направо царска. Много съм доволна. 9.00 – тругваме от хижата. Хижарят ни изпрати много диво и мило. Това е една от хижите, на които пишем един голям “плюс”.... Идва качване нагоре – много нагоре. Това качване ми беше взело ума преди два месеца – да видим сега. Излязохме на пътя. Досега качвахме в гора. Много е красиво. По-важното е, че въобще не усетихме баира... Времето е много добро. Макар че вече е десет часа все още е хладно. Това е в общи линии. Времето беше мрачно, слънцето пробиваше отвреме навреме, но като цяло имаше облаци. Не можа да завали. Ето още откровения от Галя: На х.”Мазалат” сме. Наоколо е много красиво. Ще дойда пак. Има страшно много цветя. Вървим през поляни, понякога с трева до кръста. Насреща е Триглав. Стоя си тук – легнала на масата и му се смея:”Ха-ха-ха! Няма да те качвам!” (преди два месеца ме изтормози)

На тръгване от х. Мазалат Не помня колко се бавихме на “Мазалат”, но беше бая. Хапнахме навън на масите. И тръгнахме! После е гот. Все надолу и през гора, т.е. хладно и приятно. Има само едно кофти изкачване накрая, където се напуска асфалта от “Партизанска песен” до “Дядо Георги” и се прехвърля един връх. Не, че не може и по асфалта да се стигне, но се удължава ходенето поне с половин час, пък и качването накрая пак го има, макар и по-кратко. Върхът е даден на картите като “Черни връх”. От местните съм чувал обаче друго име, с турски произход, както повечето върхове в България. Обрасъл е с гора и въпреки изкачването е прияно, още повече че се засякохме с една сърна докато се движехме. Пристигнахме на “Узана” на смрачаване. Не мога да кажа точен час, но още беше светло. Мизерията беше на ниво, за капак спря водата. Освен легла хижарят ни отпусна и един котлон. Сигурно за да направи хижата от минус пет звезди минус четири. Иначе беше евтиния... Малко от атмосферата след пристигането – Галя: Пристигнахме в хижата навреме. Явор тъкмо си насапуниса лицето и водата в чешмата спря. Оказа се, че и на другата чешма няма вода. Ако няма вода – не ми се мисли... Моис: “Измих си краката с нещо от чайника – не разбрах дали вода или чай.” Уж слязохме в цивилизацията, наоколо хотели, а тук даже вода няма. Хижарят току-що пристигна: “За това лято водата за пръв път спира”. Страшен късмет... И толкоз. Хапнахме и легнахме да спим... ДЕН ЧЕТИРИНАДЕСЕТИ: “Узана” – “Бузлуджа” – 9 часа (с културните мероприятия) Този ден беше страхотен. Откъдето и да го погледнеш. Е, поне за нас беше страхотен... Случилите се събития бяха във висша степен разнообразие в еднообразното ни ежедневие. А ако сте се зазяпали в това “девет часа”, което мацнах най-отгоре, то имайте предвид, че прекрасно знам времето, за което се изминава нормално това разстояние. Пет часа е нормално. С течение на разказа обаче ще ви се изясни, не се притеснявайте... А всъщност денят започна лошо. Последните тръгнали с нас от “Ехо”, Пешо и Мария, си тръгнаха. Пешо го мъчеше гърло от известно време, а нея сутрин се събиде много зле. В резултат пое с приятелката си към Габрово да се лекува. Направихме някаква уговорка да се срещнем по-нататък пак, но така и не се видяхме повече. Останахме четирима... За капак началото на деня бе мъгливо, влажно и мрачно. Тръгнахме със свити сърца от “Узана”. За щастие след около час опасенията ни се разсеяха. Слънцето проби, изясни се и изсъхна. Тръгването от “Узана” е леко нагоре по периферията на Узанската поляна. Зад хижата се тръгва, по-точно леко встрани. Тогава имаше колова маркировка през поляната, вярвам, че все още съществува. После започва едно слиииииииииииизане в дере, след това изкааааааааааачване по отсрещния склон и след два часа, два и половина бяхме на най-високата част на прохода “Шипка”. По график! Ето и разказа на Галя за тази част на този ден: Пак се мотаем. Ставаме в 6.30 и тръгваме в 8.00. Това трябва да го оправим... Лошото е, че Пешо се разболя и трябва да слязат с Мимето до Габрово за лекарства. Ще ги чакаме на “Грамадлива”. Дано да дойдат. Пешо го тресе. Оставаме четирима. О, Боже, дано да не намаляваме повече. Дано издържим поне ние! Дано! Тръгваме! Какво се случи, като излязохме от гората и пред нас лъсна паметника на Шипка, пътя и паркингите... не мога да пресъздам. Буквално като изтървани от гората (каквито и си бяхме), се нахвърлихме на цивилизацията. Докато част от нас хукнаха по хотелите да търсят телефон, другата се насочи право към кръчмата. Чорбички, бирички, като невидели. После се прехвърлихме на една каравана край паркинга, чиито собственик се видя в чудо. Едва ли е предполагал човека че някой може да погълне такива количества сладки, солети и стафиди. Поляти обилно с безалкохолни. Малко от Галя: 10.30 – на Шипка сме. Първото нещо беше да намерим телефон. От един хотел за пръв път от две седмици направихме връзка с цивилизацията. Напазарувахме сладко – уха! Направихме си страхотен тържествен обяд. Аз с половин килограм килограм биволско кисело мляко и бисквити. Престоят ни на Шипка беше дълъг и приятен. Но както всяко хубаво нещо и той свърши. Е, не точно свърши, защото от нас зависеше колко да продължи, но трябваше да продължим. Все пак Шипка не бе крайната ни цел за деня. Тъй като разполагахме с време обаче, решихме да минем през върха. Нарамихме раниците, запътихме се към стъпалата напряко през паркинга и, ако ми позволите да перефразирам поета, тук Радо пристигна със гръм. Изведнъж някакъв си Москвич 408 се зададе срещу нас с пълна газ. Бре, рекох си, какъв е тоя, и кривнах леко встрани да си разминем траекториите. Оня обаче и той завива и пак към мене. А сега де! Аз пак завивам в обратна посока, оня пак срещу мен. И докато криволичим насам-натам Москвич-а наби спирачки на два метра от мен. Тъкмо се отърсих от стреса и се наканих да дам израз на надигналия се у мен справедлив гняв, когато надигайки глава от краката си погледът ми мина през предното стъкло на колата. Така си и останах с отворена уста, готов да спомена с пълен глас майката и всички роднини от женски пол на шофьора. Отвътре седи и ухилена до ушите ме гледа рошавата физиономия на Радо. Докато се съвземах от повторния шок останалите се нахвърлиха върху му с радостни възгласи. И как не, човекът удържа на думата си да ни срещне на Шипка. Да не говорим, че пет минути по-късно, и ни беше изпуснал. Радо изпълни и друго свое обещание. След като ни запозна със съпругата си и негови приятели, които водеше със себе си, ни привика отзад на колата и триумфално отвори багажника. Вътре се мъдреше цяла целеничка каса с бира. Е сега ела и гледай какво става... Хубаво съм набрал скорост, но да вмъкна малко и от Галя, после ще продължа: Най-голямата изненада се получи, когато вече се бяхме запътили към подножието на паметника. Някакъв син Москвич влезе със страшна скорост в паркинга, разгони хората наоколо и спря пред нас. Нашата естествена реакция бе: “Егати идиота!” В следващия миг се осъзнахме, че в колата е Радо с компанията си, за която толкова ни е разказвал. Страшно ни зарадва! Пък и страхотен късмет – ако беше дошъл десет минути по-късно щяхме да се разминем. След бирата решихме, че денят е пред нас и се отдадохме на културна програма. С Радо и жена му се качихме до паметника на “Шипка”. Там ми хареса гледката и реших, че трябва да поснимам.

На връх Шипка В тая снимка се крие известна символика и затова много й се кефя. Айде пак малко от Галя, за да не накъсвам хронологията: Всички заедно се качихме до паметника (точно 894 стъпала). Запознахме се със съпругата на Радо. За пръв път се качвам на Шипка. Много е впечатляващо – паметника, цялата местност. Влязохме вътре, качихме се чак догоре. Гледката е уникална: Имаш чувството, че си в центъра на България и можеш цялата да я обхванеш с поглед. Самият паметник е разделен на шест етажа, всеки от които е музейна експозиция. Разгледахме всичко най-подробно. Снимахме се отвън пред паметника, на оръдията. Беше много хубаво. Оттам нататък ви е ясно. С бирата не можахме да се справим наведнъж естествено, затова при раздялата ни с Радо не се разделихме и с нея. Натоварихме останалите бутилки в раниците си. Гъз глава затрива, казват хората, и са прави. Бая зор видяхме до “Бузлуджа”, хем е близо. До “Бузлуджа”, както предполагам на всички е известно, има асфалтов път. Ние обаче бяхме силно против трамбосването по асфалт, затова си минахме по пътеката, както се полага за хора, тръгнали на планина. Пристигнахме на “Бузлуджа” към 17.00. Още от Галя. Оляла се е да пише през този ден: В 14.30 напуснахме цивилизацията и след като Радо ни изпрати много мило тръгнахме отново по баирите. Предстояха ни два часа и половина до хижа “Бузлуджа”. Вървяхме през много красиви редки букови гори. Доста ме озори този преход – прекалих с благините на цивилизацията (май най-вече с киселото мляко). Минахме почти под паметника на връх “Бузлуджа”. И тук никога не бях идвала. Лентяйството след ристигането ни на хижата аз няма да описвам. Едно, че не помня детайли, и второ, Галя се е справила доста добре: Най-накрая хижа “Бузлуджа”. Хижаря ни посрещна много добре. Пред хижата на едно дърво има закачен хамак. Веднага се качих. Отначало е трудно да запазиш равновасие и имаш чувството, че всеки момент ще се изтърсиш. Сега обаче съм се излегнала и всичко това го пиша на него. Страхотно е да се люлееш на хамака, особено в такт с музиката (има касетофон със свястна музика, изнесен пред хижата). И най-важното, има цял бойлер с топла вода и страхотна баня. Изкъпах се, измих си косата и се чувствам страхотно! Сега седя на хамака, пиша, слушам музика и чакам вечерята (ще ни правят и гювечета) – идилия! Моис се къпе, Ясен чете книга, а Явор слуша радио. Току-що вечеряхме царски. След бирата обаче доста време ни трябваше да се качим до стаята (на последния етаж сме). Непременно искам да отбележа, че спахме на старата хижа “Бузлуджа”, която тогава се стопанисваше от едно семейство, страхотни хора. Обичах по онова време да ходя там – посрещаха страхотно, а как готвеше жената... При всяко мое минаване оттам се наслаждавах на кулинарните й умения. Стига толкова за днес, по-нататък още! И не се чудете какво стана с бирата, носехме си и на другия ден няколкото останали бутилки, за да има какво да си пием по път. ДЕН ПЕТНАДЕСЕТИ: “Бузлуджа” – “Грамадлива” – 11 часа Нормално без напъване този преход се взема за девет часа, че дори и за осем. Но ние нали сме спецове по мотаенето... А не е да нямахме поводи този ден. Както е писала Галя в дневника накрая – бе ден на родителски надзор. Защо и как – ще разберете с разказа. Тръгнахме от “Бузлуджа” късно. Този път съвсем целенасочено. Оказа се, че Моис си е уредил среща с родителите си предния ден, докато ходиха да търсят телефон. На гара “Кръстец”. Определили си бяха и час, което означаваше, че ако тръгнем рано, ще ги чакаме там. Затова си отпуснахме повечко сън.

Поглед към връх Бузлуджа В онзи район се върви известно време по асфалт. Колкото и да се мъчиш да го избетнеш, колкото и да ползваш преките пътеки през гората, пак се трамбосва. Кофти работа. Радващи са само хубавите гледки, доколкото ги има в тая част на Балкана. След хижите “Младост” и “Бедек” се прехвърлят Голям и Малък Бедек, най-високите върхове за този ден. Оттам настава едно слизане през гора, да ти е драго. Полегато, хладно, приятно. Е, с повечко трева и с повечко мухи от желателното, но това са проблеми, с които тепърва щяхме да се сблъскваме.

Компенсирахме жегата на “Бабин Райкин кладенец”. Изпихме последните бири. От една страна – лошо. От друга – добре, защото нямаше да ги мъкнем повече. Смесени чувства... Да вмъкна и Галя с дневника: Този път не бързахме да тръгнем рано. Хижата е страхотна и не ни се тръгваше. В 8.30 тръгнахме. Вървим добре. Горите тук са страхотни. Сега “катерим” (забележете кавичките!) Голям и Малък Бедек – най-високия “връх” (и пак!) за днес. (1400 м н.в.) Момчетата гаврътват по една бира, а аз гълток от бурканчето с мед.. Тръгваме пак. Ясен тормози радиото, а Моис е отново над картата. Почивка – Моис вади вълшебната торбичка – аз съм щастлива. Голямо угаждане! “Вълшебната торбичка” наричахме найлоновата торба с вафли и шоколади. Вървим през гора. Просека от трева над коленете, с много цветя наоколо. Тук си струва да дойдем пак. Спираме на “Бабин Райкин кладенец”. Изпиват се последните бири, вадим мезето, слушаме музика. Вървят сладки приказки на сянка...

Оттам до “Българка” е близо. Не пропуснахме да посетим “Виканата скала”. Тук скала не личи, но и няма как, защото това място е отгоре върху нея. За да се види отдолу се слиза 50-60 метра, а никой от нас не беше чак толкова мръднал. Освен това ценното е не самата скала, а гледката, която се открива на север. В ясните пролетни и есенни дни там е невероятно. Понякога имаш чувството, че гледаш в безкрайността. Особено есен, когато горите отдолу са едно пъстро развълнувано море... приказка! Беличкото зад Галя е покрива на хижа “Иваило”. Ако някого го интересува... Още час и следва “Кръстец”. А там – приятна изненада. На Моис майка му и баща му ни посрещат с тава готвена манджа. Ела и гледай какво става. Не ни се опря изобщо... А колко лежане ни струва това мероприятие сами се сещате. На тях оставихме и празните бирени бутилки. Нямахме никакъв зор да ги мъкнем до “Грамадлива” при положение, че можеше да се отървем още там.

След дълги и мъчителни усилия напуснахме импровизираната трапеза край гарата и изловихме на Моис баща му да ни щракне. Преминаването през “Кръстец” си е възлов момент и бе добре, че има кой да ни увековечи вкупом. Оттам насетне се почна. Почна всичко онова, което ни тормози до края – треви, драки, лоша маркировка, жега и прахоляк. В нормален случай разстоянието от “Кръстец” до “Грамадлива” си е приятна разходка, но не и когато закъсняваш с риск да замръкнеш, още по-малко пък с тежък багаж на гърба. И въпреки че познавам маршрута като петте си пръста си позволихме да се загубим. След дълго и щателно издирване в едно клаустробично дере издирихме остатъците от табелките, които някой много старателно беше откъртил от дървото, на което са били заковани. Оттам нагоре е лесно, но... Абе я да ви опиша маршрута по-подробно. Едно, че го знам наизуст и второ, че ще е полезно. А и има два варианта за преминаване. Ние си карахме по стандартния вариант, по който си върви официалната маркировка на КЕ. От “Кръстец” се хваща занемарен черен път, който се следва до излизането на асфалтов такъв. По асфалта се върви няколкостотин метра. Малко преди края на асфалта се отбива алтернатирната маркировка (маркираха я по-късно, тогава я нямаше, въпреки че старите си знаеха пътеката и я ползваха), но е много трудно уцелването й. Най-сигурно това става на мястото, където се напуска асфалта така или иначе, независимо по коя пътека ще се върви. Отделянето на двете пътеки от асфалта става на едно и също място, на една характерна полянка, най-ниско място между два баира. Новата отбива по черен път рязко под остър ъгъл назад и вляво, а класическата отбива надолу в ляво през поляна с редки дървета. Последно преди година като преминавах оттам едва се промъкнахме, не знам сега как е. Минава се край чешма и това е много важно, защото свястна вода за пиене няма чак до “Грамадлива”. А ако се върви по горната пътека, въобще няма вода. От чешмата се прави лека дъга вляво и се хваща тревисто било. Пътеката и коловете ясно личат до момента, в който се забиват в поредните драки. Намирането на пътеката не е трудно, трябва да се издирват коловете. Пък и наскоро направиха нова маркировка. Скоро следва здраво забиване в едно дере, което си е кощунствено губене на височина. Там проблемът е много сериозен, защото в началото, при пресичането на дерето, пътеката като правило ВИНАГИ е обрасла. При всяко преминаване съм забелязвал, че е прокарана на различно място. След пресичане на дерето се върви плътно вляво на него. Едно време имаше вариант за преминаване с леко изкачване на склона веднага след пресичането на дерето, но от години не съм пробвал да се набутам там. Въпреки че маркировката стои и ако някой е по-наблюдателен, ще забележи табелка навътре между дърветата. Там нямате работа, макар че в пролетно-летния сезон едва ли някой ще я види. Продължава се плътно край дерето, докато в един момент не се стигне до дърво с няколко табелки. Тъкмо тях ги нямаше по наше време и пропуснахме разклона, тъй като пътеката е доста трудно забележима нагоре. Бая шматкане падна нагоре и надолу. Оттам се правят два остри завоя, с които се набират 8-10 метра височина и се хваща някаква просека, която при последното ми перминаване изобщо не личеше. Тогава обаче бе в по-добро състояние. Принципно преминаването там става по един начин – с провиране между къпини и клони и с прескачане на паднали дървета. В един момент пътеката хваща стръмно нагоре и точно тъм има табела, която указва посоката, но поставена на дърво на два метра след завоя. Получава се така, че се стига дървото и оттам наникъде. Трябва просто да се завие два метра преди това. Оттам промъкването продължава, но лека-полека драките се разреждат и преминават в нормална гора с много пространство между дърветата. И ако продължа в тоя дух ще изпиша няколко страници за едно нищо и никакво описание. В общи линии се продължава все така – драки и високи треви по поляните и приятни и широки пътеки в горските части. Трябва много да се внимава, особено в покрайнините на горите, когато се напускат или се влиза в тях. Обикновено е пълно с дракалаци и се губи и пътека, и маркировка. Но това си важи за целия преход до края и ако взема всеки ден така да описвам, скоро няма да му се види края. Пък и ще досадя. И все пак малко за втория вариант. Разликата е, че той върви изцяло по билото и се избягва спускането в описаното дере. Пътят се удължава обаче с около половин час. Там билото има S-образна форма и се следва всяка негова извивка. За сметка на това не се газят храсти и драки и се върви предимно по голи поляни. Съединяването на двете пътеки става след излизането на класическата от дерето в рядка борова горичка, в която обикновено папратите и драките са човешки бой. Стига подробности, малко от Галя: Набутахме се в едно дере – уж следвахме маркировката, но напред никаква я няма. Моис и Ясен тръгнаха да търсят в различни посоки. Още нищо не са намерили. Момент – чувам Ясен – псува. И с право в тези храсталаци, по-високи от него. Тук планината е съвсем различна и също много красива Да бе! (с изключение на бодлите и всевъзможните драки). Който разправя, че ще умрем от еднообразие – да има да взема. Все още не сме открили маркировка. Часът е 17.20. Маркировката – намерена. Браво на водача и шефа. Нашата славна банда вече си има строга организация: Моис – ръководител на групата; Ясен – водач (върви най-отпред); Явор – спасител (върви най-отзад) – обира труповете и аз Галя, съм групата. Тръгваме. Започва превземане на джунглата. Преди малко намерихме моряшка фланелка – морето е наблизо! Абсолютна джунгла! Папратите са над нас, Ясен псува, аз също – на ум! Вървим, вървим, вървим през трънаци, папрати... Качване... Къде е тая хижа да му се не види, вече три часа вървим. Писна ми... Писнало и било, но като излязохме от гората и започнахме да катерим “Клъшки чукар” (последният връх преди “Грамадлива”) и ми се белнаха по оня ми ти баир едни печурки, познай кого ще слушам, че му било писнало. В мен веднага се разпали гъбарската страст, изчезна всякаква умора и заговори началнически глас: Ти наляво, ти надясно, всеки вади по една торба и да бере! Можете да си предсатвите какви гигантски печурки брахме, при положение, че се виждаха от сто-двеста метра. В момента последната ми грижа бе, че мръква, исках само да оберем всичко. Всъщност не ми беше последна грижа, защото се страхувах да не мръкне, перди да сме свършили. Нито за миг не ми мина през ума въпроса от какъв зор са ми всички тия гъби, след като няма какво да ги правя и няма къде да ги мъкна с мен. Предвкусвах само каква манджа ще забърка баща ми като пристигнем, без въобще да помисля, че печурките се готвят часове, а ние явно окъснявахме здраво. А на сутринта щяхме да продължаваме... Колаят му се намери, разбира се, защото гъбите помъкнаха майка ми и баща ми с колата, като си тръгнаха, а и ние решихме да направим почивен ден на “Грамадлива”. Разполагахме с прекалено много екстри там, за да си позволим да ги изпуснам. За това обаче – в разказа за следващия ден. Какво друго да викажа – домъкнахме се до “Грамадлива” в 21.40, на фенери и всеки с по две торби гъби в ръце. Посрещна ни бойлер с гореща вода и топла чорба, специалитет на баща ми. Я пак Галя: Дано да стигнем, започва да се смрачава. Имало още половин час до хижата. Влизаме в гора. Вече е тъмно. Започва да става интересно. Момчетата запалиха фенерите. Ясен изчезна напред. Ще го удуша! Аха, чака ни долу, тръгваме по път. Поредното пристигане по тъмно... На Ясен родителте ни посрещнаха. За вечеря имаше страхотна борш-чорба, приготвена от бащата на Ясен. Изкъпахме се. Вече сме добре. Кучето на Ясен е тук. Днес беше ден на родителски надзор и среща с домашните любимци. Да добавя, на Моис родителите се движеха със своите домашни любимци – два пинчера. Ще припомня, по график трябваше да пристигнем в петък вечер. Целта беше именно тази, ако закъснеем един ден, както се случи, да стигнем “Грамадлива” в събота. Идеята беше да са почивни дни, за да могат там да са и моите родители. Е, успяхме да се доберем в събота вечер, както виждате, а малко ни трябваше – едно-две подмятания от мамчето – за да останем в неделя целия ден. Бяхме изморени, мръсни, гладни, въобще не се поколебахме да останем. Поколебахме се де, но проформа, колкото да не се изложим че видите ли, ей така, веднага сме готови да мързелуваме. Тук се сещам и нещо друго любопитно. На “Грамадлива” настигнахме млади мъж и жена с едно голямо куче за компания. Също правеха Ком-Емине, но си носеха палатка, а не разчитаха на хижи като нас. Баща ми се майтапеше вечерта, че били умрели от глад и изяли чорбата, с която ги гостил, за нула време, а в препълнените си раници носели консерви с кучешка храна. Не знам доколко е било вярно, той обича да ги пуска едни такива, но факт е, че изхранването на онова голямото животно им е бил бая сериозен проблем, имайки предвид дългото разстояние, което изминават с него. ДЕН ШЕСТНАДЕСЕТИ: “Грамадлива” – почивен ден През тоя ден се отдадохме на мързел, ядене, къпане и пране. Е, някои праха (всъщност всички останали), а на някои ни праха прането. Нали мамчето беше налице... За тоя ден няма какво да се каже, естествено. За сметка на това Моис е хванал дневника него ден и е решил, че трябва да опише всичките ни преживявания от “Кашана” насам. Бая се поколебах дали да ви занимавам с писанията му, но те все пак са описание на преживелиците ни от друга гледна точка, макар и доста телеграфно изложени. Така че ще се запознаете и с тях. Какви подробности мога да ви кажа за този ден... нищо кой знае какво. Станахме по навик рано-рано. Опитахме да си доспим, разбира се, но не се получи. А излежаването, което последва, не е като съня. А, забравих най-важното! Не спахме в хижата, а в базата на ПСС на “Грамадлива”. Това всъщност беше и една от причините да дойдат родителите ми – баща ми да ни отключи там. Освен изнасянето на храна, дрехи и палатката ми, разбира се. А си имаше основателна причина нощуването ни там – звездите за категория са в пъти повече от тези на хижата. Или по-точно казано, ако хижата оценим с минус пет, ние бяхме някъде около нулата, че даже плюс една. През деня се случиха много неща, макар и не особено съществени. Първо, както вече казах, се улежахме в леглата. После всички се хванаха да перат, а аз се размотавах, защото майка вършеше тая работа. Баща ми готвеше и ни забърка страхотна манджа. Нищо чудно, гъбите са му специалитет. Имаше и такива сцени. След обяда отидохме пак да спим, а през това време баща ми видял и заприказвал някакъв образ от Русе, който вървял обратно, т.е. правел Емине-Ком. С някакво кученце за компания. И заявил, че не му било за сефте така, сам и обратно. Моис после съжаляваше, че не се е видял с него. Вечерта наблегнахме на хапването и сръбването, разбира се. Паднало ни се беше да ядем готвено на корем. И още нещо, зясякохме се с още едни образи, два броя, от София, които бяха също с палатка. Минаха късно вечерта край нас и ни питаха къде е удобно да си опънат палатката. Продължиха нататък, но на другия ден се засякохме още два пъти с тях. Ето и записките на Галя: Часът е вече 9.30 – още не сме станали. Нещо, което се случва за пръв път, откакто сме тръгнали. Яд ме е, че се събудих толкова рано (5.50). Като си помисля откога си мечтаех да се наспя... Излежаването ми е адски неестествено, но ми се отразява добре. Най-малко от два часа вече пера. Интересното е, че даже ми е приятно, въпреки че вече ми се протъркаха пръстите. Всеки се занимава с нещо, само Ясенко се мотае и мърмори, защото “маминка” му пере прането. Завиждаш, а? Баща му готви гъбите. След обяда – на Ясен баща му е страхотен готвач. Всичко беше много вкусно. А динята, изпратена от бабата на Ясен – направо огромна. Вече сме изпрани, нахранени и чувствам, че ракията, изпита със салатата, ни кани към леглата. Дали ще мога да се кача догоре? Надявам се... Следобед: Дооправяне на багаж – пълен мързел... Вечеря – много вкусна, но май попрекалих с гъбите. Отворена бе и бутилка шампанско, донесена от родителите на Ясен. Вдигнахме поредния тост за успешен край на морето! Още не знаят, че в раницата ми също има бутилка шампанско за морето. Стига толкова цивилизация! Само ядем, спим и лежим. Искам вече да тръваме! Айде бе... Тук откривам в дневника и нещо друго много интересно. Творил е Явор. Така като чета и се чудя сам ли го е измислил или е чел някъде нещо подобно, а в него момент го е пресъздал със свои думи. И сега като чета не мога да реша, но все повече ми се струва, че е негов проблясък... Кой знае? Преценете сами, а ако той по някакъв начин попадне на тези редове, да не ми се сърди за съмнението... Ето: Дължината на маршрута Ком – Емине е около 700 километра. Това е приблизително разстоянието, което човек изминава за една година при нормални обстоятелства. Изминато обаче за един месец означава дванадесет пъти по-голямо натоварване от обикновеното, дванадесет пъти по-голямо напрежение на физиката и психиката – дванадесет пъти по-високи обороти. Или месецът, за който се стига от връх Ком до морето се равнява на една година живот – който се чувства малък, може да се радва, че е пораснал изведнъж, който пък е в “напреднала” младост може само да съжалява, че е остарял толкова бързо. Глупости! Месец интензивен живот е сто пъти за предпочитане пред една година кретане сред дребните проблеми на скучното градско ежедневие! Мдааааааа..... За пореден път си давам сметка, че десет години разлика във времето е много нещо. По един начин звучеше написаното тогава, по друг ми звучи сега. Май прозирам някои неща, но какво се чудя, Явор тогава беше една година по-възрастен, отколкото съм аз сега. Време е да повотря похода май... Стига толкова! ДЕН СЕДЕМНАДЕСЕТИ: “Грамадлива” – “Чумерна” – 12 часа и половина Този път ще започна с Галя и дневника: Станахме в 5.30 – едва станах. Загубила съм тренинг, адски ми се спи. Приготвихме се и стана 6.30. В 7.00 вече бяхме тръгнали. Родителите на Ясен ни изпратиха, а кучето искаше да тръгва с нас. Хубаво, само дето щеше да се наложи да го носим – много е мързеливо. Сега пиша седнала на една ограда на “Хаинбоаз” и чакам да стане капучиното. В общи линии така беше. Напънахме се да станем рано, но отпускането предишния ден не ни се отрази хич добре. На никого не му се ставаше, на мен лично ми се въртеше главата и ми беше кофти през целия ден. Мотахме се преди тръгване както винаги, но това ни беше станало традиция. Майка ми и баща ми ни изпартиха. Добрахме се бързо до “Хаинбоаз”, където за пореден път се поддадохме на изкушенията на цивилизацията и заседнахме в едно капанче. Нищо лошо в което, ако родителите ми не ни бяха сварили все още там към 8.30. Така му бяхме отпуснали края с кафенца, капучино и други екстри, че хората се нагласили, прибрали багажа, заключили и минаха с колата край нас когато още и хабер си нямахме да тръваме. Какво да ви разправям, изводите си ги вадите сами предполагам... Иначе на Явор му хрумна така добрата идея да купи няколко пакетчета капучино на прах, с които да се глезим по-нататък. Към “Чумерна” какво да ви описвам, като е едно и също. Треви, драки, храсти и папрат. И радост, когато влезем в гора. В горите пътеката си личи, защото не е обрасла с трева. Докато всяка полянка означаваше налучкване на посоката и провиране през растителност с нашата височина. Ето малко от Галя, тя е описала донякъде тези моменти: Вървим през гори – редки и сенчести. Излезем ли обаче на “билна полянка” (цитат от описанието на маршрута в картата) - същинска джунгла от папрати и тръни. Наистина е много трудно проходимо, но пък е красиво, има много цветя. Въобще има емоции... ПАПРАТ, ПАПРАТ, ПАПРАТ! Всъщност този зор е до заслон “Караиваново хорище”. Оттам насетне се върви по горски път, което си е направо рай. На заслона спряхме, “порадвахме” се на безредието и съсипията вътре и седнахме отвън на полянката да му хапнем. Пред заслона има три мъркировъчни кола, окичени с табелки в двете посоки на маршрута и с дадени най-невероятни кайни пунктове и вермената до тях. Не мога да цитирам разстояния, но имаше табелки, указващи времето, необходимо за достигането на вр.”Ком” и нос Емине примерно. Можете да си представите.

Ето ги! Табелката на средния кол поставихме ние – мъкнехме я специално за целта от х.”Ехо”. С надпис х.”Ехо” на нея естествено... В моята раница се мъдреше още една табелка с надпис “х.”Ехо”, като идеята бе да я поставим на фара на нос Емине, но така и я забравихме тогава. Прибрах си я вкъщи за спомен... Още дневник, Галя: 14.00 – на “Караиваново хорище” сме. Моис се опитва да сложи табелката, която вече седмица носим от “Ехо”. Последната част на прехода дотук беше много приятна – сред високи и редки гори, най-вече по РАВНО! Сега ще ядем всичките “омразни” зеленчуци, които взехме от “Грамадлива” и които момчетата досега проклетясваха. През целия път се мъча да измисля последния ред на четвърти куплет на “нашата песен”, но все нещо ми се губи. Вече ме хваща яд. Отивам “да слагам масата”. По-късно Моис се е прежалил да хване химикалката и да драсне няколко реда: Минава 15.30 часа. Никой не иска и да чуе за тръгване. А ни чака още доста път. Нима пак ще пристигнем по тъмно? Аз бях доста окъсал този ден, едва се мъкнех напред. Стана на въпрос в началото, че още от сутринта ми беше зле. Сега като чета дневника виждам, че и другите не са били много наред явно: Днес момчетата са нещо зле. Ясен – настинал, Моис – вие му се свят, Явор – температура и го боли коляното. Тази почивка нещо ги отпусна. Извод – почивките са лошо нещо! А на Явор коляното ни изигра лоши номера по-нататък. Ще трябва да ги лекувам. Сега сме на х.”Буковец” – 18.00 часа. Аз кипя от енергия и съм много доволна от произведението си (нашата песен). Чукам на дърво! А момчетата са болни. Довечера започваме интензивно лечение, най-вече с чесън, мед и компреси. Мълчат, не мърморят... Следващото, записано от Галя, е едно прозрение на Явор, което доразвихме и изработихме следната сентенция: В началото духът се плашеше, а тялото се държеше и теглеше напред. Към средата духът и тялото влязоха в хамония. А сега тялото не издържа – боледува – но духът и настроението са на ниво и водят тялото напред. Пак седнах в мравуняк... – Галя Поредното пристигане по тъмно: часът е 21.00. Е не беше баш по тъмно, беше по здрач. Иначе нямаше да мога да видя загубената от някого ножка, която ми служи и до ден днешен. Времетраене на прехода – 12 часа и половина заедно с почивките. Ние сме страхотни! Ами страхотни сме. Нормално се взема за десет часа, но като се мотаем... Вечерта – вечер като вечер. Хапване и близане на рани. Тривиално... Ето версията на Галя по въпроса: Вечеряхме. Предимството на малката група е, че се готви много по-бързо. Въпреки че са “болни”, момчетата си хапнаха добре. В момента всеки се занимава с вечерния си медицински тоалет: мехлеми, вазелини, спирт. Стаичката ни е малка, уютна за четири човека. Въобще цялата хижа е страхотна: много добре поддържана и много чиста. Да не говорим, че има и топла вода. Направо съм възхитена. Моис и Ясен обсъждат маршрута за утре. Явор се опитва да заспи, а аз пак се правя на хроникьор. Засега изглеждат по-добре, дано само се оправи на Явор коляното. Е не се оправи! Но затова – по-нататък. ДЕН ОСЕМНАДЕСЕТИ: “Чумерна” – “Вратник” – около 10 часа Описанието на този ден ще бъде малко кофти, но не виждам друг начин. Денят е описан в дневника първо от Галя, после от Моис, така че ще бъда силно затруднен да следвам хронологията, като вмъквам техните впечатления и моите спомени. Затова пътво ще напиша каквото аз се сещам, после ще препиша текста на Галя и накрая на Моис. Така ще се получи малко объркано и разхвърляно, но ще ми е най-лесно. Освен това много неща ще се повторят, защото всички разказваме за едно и също нещо, но не виждам как бих могъл да избегна това. Всъщност виждам, но е прекалено много труд, а не си струва чак толкова. Така че в резултат ще четете първо описание на деня от мен, каквото си спомням, после от Галя, по дневника, и накрая ще четете същото за трети път, но от Моис.

Денят започна с поредното ни губене на време сутринта. В резултат отново бяхме на път доволно късно. Времето беше мрачно и неприятно, в резултат загубихме маркировката. Или по-скоро следвахме не тази, която трябва. Така и не разбрахме как се озовахме на връх “Чумерна” в един момент. Горе беше мъгливо и ветровито, поради което не се заседяхме. Нямаше абсолютно никаква гледка, което при ясно време далеч не е така. После навлязохме в мистичната “Темна гора”. Свързана с историята ни, с хайдути и чети, с истории за мечки и зверове, както и с доста легенди. Да ви кажа честно, заслужава си името. Пътеката се вие между хубави стари дървета и определено внушава малко страх. Може би не точно страх, но действа потискащо. Мразя да вървя през гора именно по тази причина, но това усещане в “Темната гора” би всякакви рекорди. Всъщност гората не е чак толкова “темна”. Между клоните навлизат доста слънчеви лъчи, но комай точно те я правят да изглежда зловещо. При придвижването из гората се преминават и две-три “папратливи” полянки. (“Папратливи” е термин от обяснението на маршрута. Само че не в картата, а в книжката, която носехме.) Слагам “папратливи” в кавички, защото тогава възприехме тази дума като подигравка. Вярно, имаше папрат, но по-висок от нас. Прибавете другите храсталаци и треволяци и можете да си представите през какво се провирахме. Тогава за пръв път изработихме тактика на придвижване през тези полянки, която използвахме до края. Като правило през тях се пресичат по няколко пътеки, утъпкани от животни. Разделяме се, всеки хваща по една пътека, като се стараем все пак да тръгваме по тези, които са горе-долу в нашата посока, и вървим до края на поляната докато някой нададе очаквания от всички вик: “Маркировка!” Тогава се събираме отново на съответното място. Проблем на тези полянки е, че просто няма къде да се постави маркировката. И докато при наличие на видимост от единия край на полянката се вижда другия и съответно мястото, където пътеката продължава в гората, то при растителността, която се бе развила през нея година, това бе невъзможно. Имаше и случаи разбира се, когато на средата на полянката е пораснало дърво или по-голям храст. На него като правило има мацната маркировка, но пък оттам не минава отъпкана от животни пътека. Тогава падаше газене и провиране... Друго, коетомога да споделя за маршрута и което ни изпълваше със задоволство през него ден, бе факта, че след изкачването на връх “Чумерна” целият преход през гората е все спускане. И чат-пат по равно. Като добавите и сянката можете да си представите, че сме били щастливи в това отношение. Всичко би било идеално, ако при перминаването на гората не се бяхме натъкнали на два-три пъти на сечища. Сечища, които на фона на вековната гора наоколо изглеждаха като грозни рани. И си бяха баш такива. Добавете разораната почва от тежките машини, парцалите, маслата и тубите, разпилени и разляти наоколо, както и остатъците от катуните на дървосекачите, и картинката ще ви се изясни напълно. Едно от сечищата дори беше съвсем прясно напуснато – личеше си по все още тлеещият огън. Друго последствие, лошо за нас, бе фактът, че с дърветата си беше отишла и маркировката. Вярно, че някой си беше правил труда да поставя камъчета тук-там, но ако не бяха черните пътища в нашата посока, едва ли щяхме да се оправим лесно.

Ето ни по време на една почивка. Личи си, че сме сдали багажа отвсякъде. Особено Явор, чиито коляно отиваше на все по-зле. След като пребродихме “Темната гора” се добрахме до зеветната цел – ”Агликина поляна”. Този факт ни достави огромна радост, тъй като поляната бе първото място за деня, на което в действителност знаехме къде сме. В гората нямахме никакви ориентири по които да разберем къде всъщност се намираме. На “Агликина поляна” му хапнахме, починахме малко и след четвърт час бяхме на прохода “Вратник”.

Първоначалната ни идея бе да нощуваме на заслон “Вратник”. За наше щастие обаче на прохода от сградата на снимката изскочи човек, който ни обясни, че заслонът е в окаяно състояние (в което се убедихме на другия ден при переминаването ни оттам) и ни предложи нощувка в някаква барака, която можело да се използва за целта. Това за нас бе шестица от тотото. Първо, защото две минути след като влязохме вътре от небето се изля порой, по-скоро потоп, (на снимката горе си личи черното небе) и второ, защото бе обзаведена с всички удобства – легла, одеала, маса, ток и най-важното – покрив. На другия ден като видяхме състоянието на заслона си представихме как пристигаме там мокри до кости, разхвърляме се по голия под и спим на цимента. Щеше да бъде адски интересно, а за евентуалните последствия не ми се мисли. В бараката нямаше единствено вода. Човекът, който бе така добър да ни осигури подслон, ни обеща вода за пиене и миене и изчезна. На нас обаче не ни се чакаше, а и Господ така и така беше пуснал кранчето, защо да не се възползваме. Подложихме нашите съдове под капчука и имахме вода за готвене и миене. Съответно и веднага се захванахме със свещенодействието ”приготвяне на вечеря”, защото имахме време до мръкване, а това бе подходящ момент да се отървем от тежките продукти като картофи например и да ги сготвим. По-късно човекът наистина ни донесе една кофа вода и туба за пиене. Нощувката ни беше значително по-комфортна, отколкото си я пердсавяхме в началото на деня, а сутринта, в знак на благодарност и заради положения труд покрай нас, оставихме на човека пари на масата в бараката. Дано да ги е намерил по-късно, защото бързахме, а и да го бяхме открили не ни се искаше да се пазарим за услуга, която той ни направи вероятно от добро сърце. Стига толкова от мен, ето от Галя: Нещо уникално – събудих се сама преди да звънне часовника. Значи правилно си спомням, че Моис носеше будилник! За пръв път аз будя останалите. Закусваме. Капучино – уха! Тръгваме пак в 8.30, но вече не ме бърка, че се мотаем. Май без това не може... На Явор коляното е зле. Другите като че ли се пооправиха. Качихме последния “истински” връх – “Чумерна” – 1536 м. Има хвойна и много красиви морени. Вятърът и мъглата допълват типично “билната” високопланинска картина. Вървим през “Темната гора”, която сега е доста светла. Моис много изостана. Сигурно нещо не е на ред, май че и с него нещо става. А, ето го, идва! Спънал се в някакъв клон, изтърсил се, заклещил се в раницата си и пет минути не можал да се измъкне... Вървим от пет часа в гора. Не можем да разберем нищо – докъде си стигнал, колко остава. На всяка почивка Моис и Ясен се опитват да установят къде се намираме. Тъкмо стигнат до единодушие и след малко се оказва, че всъщност не сме там, където си мислят. Ясен гледа картата за пореден път: “Нищо не разбирам! Отказвам се вече да разбирам!” Хм... Щом Галя така казва, така ще да е било. Наистина картите са стари, а маркировката – нова. Пълно несъответствие. Пък за описанието в пътеводителя да не говорим. Гола, гора, гора – писна ми. Вече шест часа вървим в гора и започнах да психясвам. ПОЛЯНА – хубава, открита, зелена, слънчева поляна! Доста сме нависоко, на юг се открива страхотна панорама. Сега разбирам защо Ясен не обича да върви през гора. Сега вървим през джунгла от коприва, която на места е по-висока и от нас. Гадно е! Като се прибавят и драките – “шоуто” е пълно. Пак сем в гора... Най-накрая – 18.00 – “Агликина поляна”. Единственото място, което ни е някакъв ориентир преди заслона. Поляната е много хубава наистина. Има паметник на последните загинали Хаджидимитрови четници. Леле, доста стана. А като гледам Моис колко е творил.... Ето го и него: Започна се! Днес бе първият преход на изток от “Чумерна”. Оттук нататък никой от нас не е ходил. Тръгнахме и още от началото попаднахме в мъгла. Затова тръгнахме по коловете и без да искаме, като на шега, изкачихме връх “Чумерна”. Разбрахме го едва когато видяхме пирамидата на върха. Навлязохме в “Темната гора” и видимостта отвсякъде изчезна. Вървяхме си спокойно, разчитайки на описанието на маршрута. Всичко бе наред, докато според него трябваше да персечем един камионен път и да тръгнем покрай река. Беше дадено два часа, а ние вече бяхме вървели четири. Колкото и бавно да вървим, все пак... Мъглата се разсея тъкмо тогава, когато пред нас се появи надпис “Резерват”. Оказа се, че отдавна бяхме подминали така търсените път и река и сме доста по-напред. Прочитайки внимателно описанието се оказа, че то е доста далеч от реалността. За десет години много неща са се променили, но едно се е запазило – никаква видимост. Към 15.00 излязохме на две обширни поляни, които отстояха според описанието (просто нямаше как да се сбъркат) на повече от половината път. Хапнахме и починахме. Оттук нататък започна една... Малки папратови полянки, които сега са се превърнали в развъдници за коприва и други треви с височина на места по-голяма от нас. После излязохме на една грозна поляна – сечище. Грозна гледка, като се вземе предвид, че ясно се вижда контраста с вековната гора отстрани, висока над 20 метра. Оттам тръгнахме по чер път и за кратко време стигнахме до “Агликина поляна”. Представяхме си нещо по-голямо, а се оказа малка полянка с паметник в края. Починахе двадесетина минути и след още толкова бяхме на прохода “Вратник”. Оставаха ни още 6 км, а пред нас бе пътния кантон. Отидох от любопитство да видя какво пише на табелата му. Разлая се куче и отвътре излезе човек. От приказката стана ясно, че заслонът е необитаем и че нямаме никакъв зор да ходим до там. Имало някаква барачка, в която сме можели да преспим. В същото време небето над нас така почерня, че с ужас си помислих какво можеше да се случи, ако бяхме навън. Минута след като човекът ни заведе в къщата, се изля такъв проливен дъжд, че тежко и горко на тези, които бяха навън. За 2-3 минути напълнихме голямата тенджера с дъждовна вода. (Нямаше чешма.) Що се отнася до самото бунгало – оказа се чудесна стая с четири легла, маса, столове, печка и електричество. За нас бе лукс! Изненадата бе пълна, когато след малко човекът дойде и кофа с вода за миене и туба за пиене. Тъй като имахме време, решихме да сварим ядене от картофите, които така и така носим. Галя се зае усърдно с тази работа, а щафетата бе поета от Явор. Получи се нещо много сполучливо за ядене. Спирам дотук, защото огладнях, а вечерята е готова. И край за този ден! ДЕН ДЕВЕТНАДЕСЕТИ: “Вратник” – Котел – 11-12 часа Това е един от дните , които са ми бяло петно. Май пак ще преписвам основно дневника... И така, наспахме се и отново на път. Казах ви вече, че оставихме пари на човека за доброто посрещане. След което се насочихме към пътя, който следва билото и по който би трябвало да се върви до заслон “Вратник”. Пътят естествено е асфалтов, затова единодушно решихме да следваме пътеката през гората. Така и направихме, само дето се оказа, че пътека липсва. Поне маркировката се следваше, но след дъжда вечерта можете да си представите какво ни се случваше във високата трева. Още след първото ни излизане на асфалта се събрахме на съвет дали да продължим да се мъчим през гората или да трамбоваме асфалта. Докато се чудехме, се зададе камион. От онези големите прицепи, пригодени специално за траспортиране на трупи. Т.е. само кабина и една платформа отзад със забучени няколко вертикални греди по края, за да се задържат дърветата. И на Моис понеже вече му бе станало нещо като професионално изкривяване, взе, че му махна на тоя. А той пък взе, че спря. И се съгласи да ни закара до заслона. Не, че не искахме и нататък, но оттам се напуска пътя и се тръгва отново по пътека. Това бе кратко пътуване за качване на адреналина. Не посмяхме да оставим раницита на откритата платформа и така пътувахме – прегърнали по една от гредите по края и с раници на гръб. А шофьорът дали си падаше ралиджия, дали искаше да се накефи, като ни гледа как треперим отзад, не знам, но реши, че трябва да влиза в завоите с максимално висока скорост. Представяте си как сме се чувствали при вида на прелитащите асфалт и крайпътни дървета пред очите ни без никаква преграда между нас и тях. Не, че не се държахме, разбира се, но липсваше психологическия момент на преградата. За капак на мен ми се падна греда, която не беше легнала добре в гнездото си и се клатеше на всеки завой. Добре, че с огромната раница на гърба си тежах на мястото. Благополучно се добрахме до заветната цел – заслона – и се свлякохме от камиона. Изпратихме се с шофьора по живо по здраво и всеки пое по пътя си. Заслонът се виждаше още от пътя, но едва с приближаването ни съкрушителната картина се разкри с пълна сила. Кокетната постройка, която бяхме виждали по снимки в картата и пътеводители, представляваше жалка руина. Добре, че в по-голямата си част бе отлята от бетон, който никой не си беше напарвил труда да разбива. Все още. Всичко друго, което е могло да бъде вдигнато, изкъртено и изнесено, липсваше. В състоянието, в което бе заслонът в онзи момент, би дал някаква защита от дъжд. При сухо време би бил и подходящ за нощувка, но при мокро – никакъв шанс. Половината покрив липсваше и вътре естествено бе мокро. Ако бяхме вървели предишния ден в дъжда и бяхме разчитали на този подслон, авантюрата ни най-вероятно щеше да приключи същия ден. Или в най-добрия случай щяхме да прекараме безсънна нощ, свити в някой ъгъл на останките. Междувпрочем моята палатка вече си беше на гърба ми, в раницата, нали си я мъкнех от “Грамадлива”. При добро желание можеше да се свием четиримата вътре, макар и с всичкия багаж навън. Пак нямаше да е комфортна нощ, но щяхме да я натаманим някак. Както и да е. Още малко за района. Там Балканът се разклонява на две части – едната на север, другата на юг. Южната продължава към Сливен и се загубва в равнината, а северната – нашата посока – продължава до Емине. Имаше табели на разклона: за Котел и за Сините камъни. Освен това в близост са изворите на река Камчия. Силно казано извори, разбира се, защото водосборът на реката е доста голям, но един, явно основен извор, е каптиран и е оформен като чешма. Не се намира точно на пътя ни, а леко встрани, но е близо и беше обозначен с табелка. Малко Галя: .....Вън беше още мокро, облачно и студено. Тръгнахме през едни шубраци направо, без пътека, само маркировка имаше. Най-накрая пресякохме шосето и тъкмо се двуумихме дали да продължим по пътя или да хващаме пак пътеката, се зададе камион. Моис на шега вдигна ръка и той взе, че спря. Качи ни отзад и като отпра една скорост – голямо шоу. Сега сме на заслона, на който трябваше да спим. Ужас – почти без покрив, без прозорци, само един циментов под. 9.00 – тръгваме от заслона.

И оттам се почна: гори, черни пътища, ливади и обрадли до неузнаваемост полянки, чиито пресичане ни костваше многократно лутане, връщане и губене на време. С нищо характерно не мога да отбележа онзи район. Там вече прилича на предбалканските хълмове, с гори без никакви ориентири, “полянки” и отвреме-навреме с излизане на огромни ливади, пресечени от черни пътища, по които ако няма маркировката, си жив зян. Снимката много ясно показва сътоянието на “папратовите” полянки. Виждате през какво сме се провирали.

Оттам насетне заоблени ниски хълмове и черни пътища. Не се връзвайте на Моис, че гледа картата разбиращо. Ето пак малко от Галя. Добре, че е писала тя, нас ни мързеше. Инак сега нищо нямаше да мога да възпроизведа: Гора – върви се леко и приятно. Минаваме покрай “Делирадевата бука” и покрай камъка, поставен на мястото, където е бил убит Никола Обретенов. Мястото е много красиво – камъкът беше целият закрит от папрати, едва го намерихме. Чувствах се като в приключенски филм с Индиана Джоунс. То май че стана реалност – поляна, адски висока папрат и гъста коприва. Анцузите са мокри и тя пари през тях. Няма маркировка, няма колове. Най-накрая гора. Маркировка обаче няма. Загубихме се. Връщаме се. Пак гора. Добре – маркировка! Почивка... Поляни, храсталаци, черни пътища – колко пъти се връщахме. Маркировката хич я няма или пък е стара и олющена. И едни капинаци... Скоро след последната снимка се появиха едни облаци и взе да ръми. Докато се чудехме да чакаме ли под едно дърво или да мятаме дъждобраните, пак се уредихме на стоп. Но за това по-подробно от дневника: Сега пиша на коляно под едно дърво, а “навън” ръми хубав летен дъжд. Май няма намерение да спира. Че има и гръмотевици... Започна да ми капе върху тефтера. Взе ни на стоп една УАЗ-ка, която връща работници в Котел. Много интересно говорят, но се държаха страшно любезно. След 5-6 км ни свалиха, защото качиха други хора и нямаше място. Все пак сме доволни – “подсякохме” вр.”Разбойна”, пък и бяхме на сухо. Междувременно дъждът спря. Минахме 200 метра с раниците и заваля отново. Пак късмет – някакъв горски дом с голям навес. Хапнахме си добре, включително и лучец. Спря да вали. Тръгваме, 17.00 е. Явор е зле... 19.15 – все още вървим по пътя, ходилата ни правят “туп-туп” (според Ясен) и сме се отворили на едни теми... Интересно какви теми, не помня. Отново бяхме спрели за почивка и – автобусче, отново вози работници – страхотен късмет! Докара ни до Котел. Както виждате, върви ни със стопа. Андон го сложихме в джоба. А връх “Разбойна” комай е последният над 1000 м н.в. преди морето. Ние го заобиколихме предателски... В Котел имахме надежда, че групата ни ще нарастне. Имахме договорка с две колежки от Свищов – Даниела и Станислава – да се срещнем там и да продължим заедно към морето. Много не се надявахме това да стане, но се накефихме максимално, когато случайно се натъкнахме на тях на улицата, докато се чудехме как да уредим нощувката. Те ни доставиха двойна радост, защото се оказа, че вече са разузнали хотелите в града и директно ни поведоха към единия. Там спахме за 120 лв на легло, при положение, че нощувките ни по хижите варираха между 30 и 70 лв. А в хотела естествено се отдадохме на рутинните занимания в такъв случай – баня и пране. Айде още малко от дневника и да приключвам: Слязохме в Котел и насреща – Дидка и Сънито! Почти не вярвахме, че ще дойдат. Браво на тях! Сега съм адски уморена и ми се спи, пък се случиха толкова неща: настанихме се в хотел – две стаи по тройки. Хотелът е хубав и чист. Имаше гореща вода в изобилие. Изкъпахме се, почти вечеряхме долу в ресторанта. Порциите бяха детски, а не “туристически”. Обсъждаме какво да правим нататък. Утре оставаме тук. Какво сме обсъждали толкова не ми е ясно, просто трябваше да останем. Така беше заложено по план, а и имахме нужда да напазаруваме. Да не говорим, че имахме да вземаме колети – с палатките на русенци и този с храната, който изпратихме от Лакатник. Така и стана и всичко мина по план, но за това – по-нататък. ДЕН ДВАДЕСЕТИ: Котел – почивен ден През този ден се случиха важни неща, но се побират в малко думи. Накратко, наспахме се, отидохме до пощата, прибрахме колетите, напазарувахме, разходихме се, ядохме диня и реанимирахме. Последното дествие се извършваше от двама – Явор се надяваше да го отпусне коляното, Моис твърдеше, че цялто ходило на единия му крак е една огромна пришка. Новите попълнения нямаха търпение да тръгнат напред, а ние не горяхме от чак такова желание...

Ето снимки. Прибираме се към хотела. И от дневника, за допълване на картината: Тръгнахме заедно към центъра. Първото нещо, за което се лепнахме, беше пощата. Телефонни разговори до вкъщи и най-важното – взехме си колетите. Пощажийката беше много щастлива, че я отървахме от колетите. Намерихме бележка от Елито и Николай – имали са големи истории по пътя до Котел. Добре са – това е най-важното! Пазарувахме цял ден. Ядохме плодове и сладолед. Градчето ми хареса. Сега Ясен реже огромна десеткилограмова диня.

Опостушаваме дините пред хотела! С това би трябвало да приключа и да премина на следващия ден. Но няма да стане така. Нужни са малко предварителни обяснения за по-нататъшните ни действия и не ги правя по-късно, защото взехме решението през този ден. Накратко казано решихме да прескочим малко от прехода. Този факт досега не съм споделял с никого, за другите участници в похода не знам. Така или иначе бяхме се разбрали, че не е нужно да се хвалим с това. От Котел скочихме направо до Дъскотна. Как по-точно, ще разберете в следващия разказ. Факт е обаче, че спестихме два дни здраво ходене и то през най-невралгичната част на прехода. Както и да ви звучи този факт, не мога да отрека и до ден днешен, че просто нямахме друга алтернатива и едва ли щяхме да стигнем до морето, ако не бяхме постъпили по този начин. Причините бяха тривиални – коляното на Явор и кракът на Моис. Двамата бяха категорични, че се нуждаят от още почивка и че в състоянието, в което са, по никакъв начин не биха стигнали до морето. Женската част никой не я питаше, пък и единствената, която имаше думата, бе Галя. Тя обаче дипломатично си мълча през цялото време и дори и да й бе неприятно това решение, нищо не каза. От цялата ситуация най-ощетен се почувствах аз, защото нямах никакви здравословни пречки, за да продължа. Имах и желанието, освен това се чувствах гадно, че съм стигнал дотам, а сега трябва да скатая два дни. Как после ще гледам хората в очите, мислех си, и ще им кажа, че не съм минал всъщност по целия маршрут? Е, сега вече този въпрос не ме мъчи, дори ми изглежда смешен, защото други неща са много по-важни, но тогава... Както и да е. Не тръгнах сам, защото ме беше малко страх, а най-вече надделя разума и чувството за принадлежност към групата – тръгнали сме заедно, няма да се цепим и делим накрая. Защото никак не се връзваше някой да върви пеш през горите, а другите да го чакат два дни да си домъкне задника. По-важно бе да сме заедно и заедно да завършим. Така поне чувствахме нещата тогава. От цялата ситуация комай най-нещастни останаха новите ни попълнения. Бяха дошли да ходят, а не да се возят, но след кратък опит за бунт се отказаха и продължиха с нас. За миг ми мина през ума идеята да продължа с изцяло женска компания, но като си предсатвих отговорността, която ще ми е на главата, натиках мисълта в най-задния и забутан килер на паметта си и не й позволих да излезе оттам до морето. Та така. Опитах се накратко да обясня защо ще прескоча разстоянието Котел – Върбишки проход – Ришки проход – Дъскотна. Дано не изпитате разочарование, както аз тогава. Дано не се почувстват излъгани и многото хора, които знаят, че сме направили Ком-Емине, но не знаят горната “малка” подробност. Честно казано не вярвам някой от тях да изпита такива чувства, но знае ли човек? Аз да се застраховам... Очаквайте двадесет и първия ден, през който се придвижвахме с микробус, влак и пеша. И направихме първата нощувка на палатки. ДЕН ДВАДЕСЕТ И ПЪРВИ: Котел – Дъскотна

Предвид дейността, с която сме били заети през този ден, няма да се разливам. Накратко: Станахме към 6.00, за да съберем багажа и навреме да се класираме за маршрутката в 8.00 – едно микробусче, което извършваше редовни курсове до Сливен. До там стигнахме бързо и се помотахме из града, докато стане време за влака ни. Влак ни закара до гара Карнобат, а оттам се прехвърлихме на една мотриса до Дъскотна. Помотахме се на гарата и поехме към селото, което се намира на километър-два оттам. През самото село не помня дали имаше някаква маркировка, но на мястото, където трябваше да се отделим от главната улица и да продължим отново по черен път, имаше хубава голяма табела, указваща посоката на маршрут Е-3. Междувпрочем ще вметна, че придвижването към морето вече се извършваше 90% по черни пътища, 5% по асфалтови и 5% по пътеки. Ако има и толкова пътеки, но все пак има.

Кофтито на черните пътища е, че са слабо маркирани, но просто се следва посоката, а на важните отклонения има нужните знаци. Така беше и в нашия случай него ден и следвахме пътя около час след селото, докато намерим подходящо място за палатка – с вода, достатъчно широка полянка и дърва за огън. Нея вечер направихме и първия палатъчен лагер. После процедурата бе рутинна – вечеря, огън и песни. Е, нямахме музикален съпровод, но като се има предвид колко фалшиво пеехме всички, не ни беше нужен. Имаше интересен момент около разпределянето на нощуващите по палатки. Бая дискусия се заформи, докато накрая някой от мъжката част (но не бях аз!) предложи да се разпределим на смесени двойки. Предложението за моя изненада се прие бързо и лесно. Идеята бе да не се стряска женската част от нощните шумове. Губеха ми се подробности от този момент, но Галя е описала нещата доста ясно в дневника, затова тази информация ще почерпя от там: 18.30 – изгражда се първият палатъчен лагер – три палатки. Темповете са направо светкавични в сравнение с изпълнението край “Ком”. Всеки от момчетата е хванал по един камък и зачуква колчета. Става много красиво: Явор – жълта, Ясен – оранжева, Моис – синя палатка. Сега Моис и Ясен събират дърва за огъня. Започвам да готвя... пак. Запалихме огън, стъмни се, беше ясно и имаше много звезди. Страхотно! Ядохме, а после като се разпяхме... За пръв път съм на палатки край огън. Харесва ми... Накрая все пак се стигна до въпроса къй къде ще спи. Момчетата си имаха палатки, а ние... След обсъждане на доста предложения решихме, че е най-удачно да ни разиграят на томбола. Как само звучи, а? Всеки теглеше от три билетчета с нашите имена. Равносметката: Ясен – Дидка Явор – Станислава Моис - аз Е, възприехме ротационния принцип, т.е. всяка вечер се сменяме. Да няма сърдити... Сега за пръв път влизам в палатка. Вътре е страхотно! Вечерта беше много топла и даже разкопчах спалния си чувал. С изключение на “възглавницата” и комарите може да се каже, че спах удобно и добре. Кратко, а? Е нямаше как... ДЕН ДВАДЕСЕТ И ВТОРИ: с.Дъскотна – с.Сини рид – не знам колко часа, предполагам около десет Прав беше този, който заподозря, че към края няма да има какво да се разказва. Няма нищо интересно по пътя, нищо особено и не се случва. Върви се по пътища, преминава се през села, населени предимно с турци. Когато отговорих тогава, че тъкмо напротив, случваха се много интересни неща, имах предвид нашите емоции около палаткуването. За нас тогава наистина бе интересно, но тези събития не са свързани с ходенето и преминаването на конкретния маршрут. Така че за самите дни май наистина няма какво да разказвам. Ще преписвам дневника, естествено, но той сам по себе си не е нещо кой знае какво. Така или иначе все ще изсмуча нещо от пръстите и ще доведа начинанието си до край. Още малко остана... Основното събитие на 26 Август бе, че Станислава има рожден ден. За целта подготвихме импровизирано тържество вечерта, но дотогава има да казвам други неща. Друго важно е, че на Явор коляното отиваше на все по-зле. Факт, който ни бавеше допълнително, но вече на никого не му пукаше. Важното бе да се довлечем докрая, независимо кога и как. Сега пиша и си мисля, че без да хвана една карта и да се ориентирам по нея, едва ли ще успея да напиша нещо смислено. Събитията са в главата ми (поне доколкото са останали такива там), но не знам къде са се развивали. И дневника не внася достатъчно яснота по този въпрос. Дано да изровя в къщи последните части на картите довечера... И така, ето ме въоръжен с помагала. Денят започна както винаги късно за нас. Докато се наядем, докато приберем багажа и палатките отиде девет часа. Чак тогава потеглихме някъде. И за наше огромно разочарование след около час ходене минахме покрай идеалното място за бивак. Предполагам, построено специално за целта. Беседка с голяма маса и широки пейки (таман да опънеш чувала на тях), чешма с течаща обилна струя вода, на сянка между дърветата и в същото време с достатъчно разстояние между тях, за да се опънат и палатки. Май имаше и изградена скара, но затова не съм сигурен. Ще видим какво пише в дневника по въпроса. А оттам насетне........ леле мале! Вървиш по пътя, а от двете страни два реда с къпинови храсти, отрупани с плод. Предсатвете си път, а то двете ви страни се надигнали две високи вълни от храсталаци и аха-аха да ви затиснат. Само дето вълните не са от вода, а от къпини. Черното беше повече от зеленото. В първия момент въобще не се усетихме и се нахвърляхме като невидели, каквито и бяхме. Ядем, ядем, а не свършват. По някое време някой от нас се усети да вдигне глава и да ни обърне внимание, че и при най-добро желание не можем да изядем всичко, освен ако не останем два-три дни в района. Така продължихме обградени от двете страни с огомни изкушения, които се правехме, че не виждахме. Подобен проблем имахме във високата част на Балкана, само че с боровинките. Убеждавахме се един друг, че това не е реалност, а мираж. Скоро след това спряхме за обяд. Край една чешма край село Добра поляна предполагам, защото така пише на картата. А че бяхме близо до село, бяхме. Край чешмата освен нас беше запладнувало и стадо овце, без човек край тях. За сметка на това си имаха много вярно куче пазач, което през цялото време ни наобикаля с много агресивни намерения. Предполагам, че ако бяхме един или двама човека нямаше да се церемони с нас. Малко от дневника и Галя: Нямаше роса, беше топло и свежо, но и се канеше да вали. Заръмя. Спря, сега закусваме. Днес си имаме рожденичка – Станислава. Довечера ще направим тържествена вечеря с торта. Тръгнахме късно – 9.30 часа. На час от тръгването намерихме голяма чешма с много вода. Имаше беседка с масички и пейки, въобще много красиво и удобно за нощувка. Ама кой да ти каже... А колко къпини... ядем с пълни шепи и пак не можем да ги оберем. Добре, че се усетих да спра навреме, направо се учудвам от себе си. Похапнахме си и тръгнахме. От двете страни на пътя е засипано с огромни черни къпини... Коляното на Явор става все по-зле. Явно хич не му е лесно да върви. Станал е страхотно раздразнителен... Продължихме след хапването на чешмата. Там се минава през още две села – Средна махала и Топчийско според картата. Още не бяхме излезли от първото и покрай нас премина мотокултиватор с ремарке. Не знам дали можете да си представите какво представлява това съоръжение... Има едни тракторчета само с две колела, които могат да се оборудват по различен начин – с плуг, като фреза, като косачка, може да им се закача и ремарке. Така с двете колела на машинката и с двете колела на ремаркето се получава превозно средство. Шофирал съм такова чудо, голяма е атракция. Та същото такова нещо ни застигна на пътя между двете села. Ние по навик му махнахме, а то взе, че спря. Водачът беше млад човек, а отзад в ремаркето се возеше възрастен с превързана ръка. Оказаха се баща и син, които ходили до някакво съседно село на лекар. Бая шокиран останах, като разбрах, че в такова голямо село като Топчийско няма лекар. Този беше човекът, за когото в началото разказах, че ни е питал: “Аз ще ви кача, но признава ли се?” В смисъл човекът се притесняваше дали е редно да ни вози. Ние нямахме такива угризения естествено и се накачулихме в ремаркето. Така триумфално слязохме на центъра на селото, вместо да продължим по маркировката, която не навлиза навътре, а минава по крайните улици на Топчийско и продължава на изток. За нас бе добре дошло, защото напазарувахме сладко от магазина. За това село бих искал да споделя някои мои наблюдения. Там населението е изцяло турско и за мен бе невероятно как е възможно в края на двайсети век, в Бялгария, всички жени да ходят забулени. Да не говорим, че ни гледаха като изкопаеми, а мъжете направо с подозрение. Въобще настроението в самото село ми действаше потискащо. Тихо, стоят и те зяпат, стъпват сякаш на пръсти. Не можех да си обясня какво става, по дяволите. Докато по едно време близо до нас не спря лъскав микробус, от който се изсипаха няколко мъже, ама като изляти от един и същ калъп. Мазни, дебели, с черни панталони, бели ризи и тъмни вратовръзки. Аз събрах две и две и стигнах до извода, че тия са някакви чуждоземски “емисари”, които работят активно по “самоосъзнаването” на населението. Не знам дали съм бил прав, но по погледите, които ни хвърляха, по самата ситуация се усещаше, че има нещо гнило. Не знам как е сега там, но тогава като че ли не бяхме в България. Да не говорим, че във всяко село по пътя се белееше минарето на чисто нова джамия. Нищо лошо само по себе си, ако не бяха тия подозрителни елементи и особеното посрещане. Този ден, а и следващите, се убедихме, че там дори има хора, които не говорят български. Или не искат да говорят. И докато това е донякъде нормално за възрастните, то най-шокиращо за мен бе, че същото се отнася и за 10-12 годишни деца. Обясних си го само по един начин – че по някаква причина и по някакъв начин те целенасочено се възпитават така. Останах с впечатлнението, че за тях светът – това е тяхното село. Необразованият и незнаещият се манипулира по-лесно, нали така? Затова пък с хората в средната възраст нямахме никакви проблеми. Явно тези, чиито младини бяха минали в добрите стари времена, имаха най-малко предразсъдаци, а и възпитанието им бе друго. Хората, които се пътували, видяли са свят и са живели по време, когато някои неща се набиваха силово в главите на всички ни, имаха съвсем друг поглед върху света. Заприказвахме се дори с един мъж нататък, който определено си търсеше приказка с външен за неговата среда човек. Откъде сте, що сте, ама как така, ама що... Който е излизал от средата си не живее с мисълта, че света се състои само от хората и къщите около него. В едно от следващите села станахме свидетел и на друг момент – група млади жени чакаше автобус за Бургас. По нищо не можеше да се разбере, че са от това село. Който се е погражданил веднъж и е усетил “благините” на цивилизацията не може да бъде накаран да се забули и да робува на остарели стереотипи. Абе май много се отплеснах. Я по същество: До Топчийско пак извадихме късмет – взе ни на стоп едно тракторче с ремарке. Голямо шоу! То ни стовари на центъра, половин час се чудихме какво да правим. Кракът на Явор вече му създаваше прекалено много проблеми. Събра се половината село да ни види. Тръгнахме, пък докъдето стигнем. Продължихме нататък с намерението да бивакуваме край една чешма, отбелазяна на картата. Малко след село Сини вир. Докато приближавахме селото срещнахме мъжът, за когото стана дума малко по-горе. Заприказвахме се, той определено си търсеше компания, а на нас не ни беше до това. Като разбра, че търсим вода, за да си опънем палатките ни каза, че на петдесет метра от пътя надолу, край полузаблатеното езерце, което се виждаше от пътя, има течаща вода. Ние само това и чакахме, а мястото бе идеално за целта. Широка равна поляна с горичка наблизо, откъдето си събрахме дърва. Видяхме и чешмата като слязохме – не се вижда от пътя, ако не я знаеш или не ти я кажат – няма намиране. Опънахме палатките... Галя: Разпънахме палатки до едно блато (без жаби). Този път момчетата се справиха доста по-бързо. Дидка събира дърва за огъня, а аз имах изключително важна мисия – правих торта за Станислава.

Всичко бе на ниво. Вечерта, огънят, настроението... за тортата да не говорим. Ето ни на снимка, вижда се и импровизираната торта. Бяхме приключили с вечерята и тъкмо начевахме тортата, когато заваля дъжд. Краткотраен проливен дъжд. Разбягахме се по палатките, а Моис и Дидка с цялото си нахалство отмъкнаха почти цялата торта в тяхната. За което бяха наказани, защото в резултат на бурното им ядене на торта вътре еднослойната палатка на Моис прокапа. Какво ти прокапа, направо протече. Скоро дъждът спря и аз, като собственик на най-голяма палатка, се сдобих с още една съквартирантка. Така де, уредих се с две жени в палатката. Стана така, че Моис получи торта и мокра палатка, а аз още сгъстяване при нощувката. Не, че имах нещо против...

Ето ги на снимка. Не се чудете защо съм снимал толкова некадърно. Опитвали ли сте да снимате в пълен мрак, по никакъв начин да не можете да определите какво влиза в обектива и да се ориентирате само по гласовете? Опитайте и тогава пак ще говорим... Я и малко от впечатленията на Галя: Времето обаче се разваляше застрашително бързо. Тъкмо се събрахме край “масата”, вдигнахме наздравица за Сънито и закапа. Хапнахме набързо, а тортата се яде по палатките. Започна един дъжд... Нашата палатка (на Явор) се оказа много добра – сухи сме. На Ясен също, но Моис и Дидка се евакуираха поради опасност от удавяне.... Дидка е при Станислава и Ясен и продължават празнуването на рождения ден. Доста шумно... Ха, я гледай ти! Ето ви описание на тортата, направено от Станислава: Благодаря на Галя за жеста и изненадата, която направи за рождения ми ден. Тортата, поставена в специално нечупливо приспособление (летящата чиния), (Фризбито, казано на чуждоземски. Ползвахме го през целия път като чиния, основно за салатата.) беше много хубава на вкус и най-важното – естетически издържана. Направена от бисквити, намазани със сладко, залята със сок от концентрат на прах, украсена с къпини, а по средата с една малко почти невидима свещичка. Галя е страшно изобретателна – прави чудесни торти, както в домашни, така и при полеви условия. Вярно е! Съгласен съм с това твърдение. И финито за този ден. ДЕН ДВАДЕСЕТ И ТРЕТИ: с.Сини рид – м.”Плазовец” – 14-15 часа Тази сутрин точно в шест часа ни събуди гласът на ходжата, който призоваваше хората от селото на сутрешна молитва. Макар че според мен това не беше самият ходжа, а гласът му на запис, звучащ от високоговорител на минарето. Едва ли има някакво значение, важното е, че ни събуди. А в момента на събуждането ни установихме, че навън вали. Един такъв тих, кротък и приятно унасящ дъждец. Стените на палатките не представляват никаква преграда за гласовете и така лежейки се разбрахме, че докато не спре няма защо да ставаме. Във всички случаи трябва да изчакаме да спре и палатките да изсъхнат. Продължихме да придрямваме в сладък унес, но колкото и да не ни се искаше дъждът скоро спря. Може би някъде към 6.30. Хич не ми се измъкваше от топлия чувал, но подгонен от естествени нужди се надигнах и излязох навън. Възползвайки се от това, че останалите още бяха по палатките, полях тревата в близост до тях. Така и така бе мокро от падналия дъжд, никой нямаше да разбере.

А утрото бе невероятно. Свежо и ясно, вече с квакане на жабите в гьола. Снимах лагера, защото светлината беше невероятна. После пак. Доколко са станали снимки е друг въпрос, но просто плачеше за снимане. Другите все още се ослушваха по палатките, но на мен ми застърга стомаха и седнах да ям. За което изтърпях жестока другарска критика след това. Как съм можел да се цепя от колектива така и да ям сам. Както казваше Моис, който се отцепва от колектива, колективът му го нацепва. Дори ми направиха изобличаваща снимка. Тръгнахме към 7.30. Скоро след това минахме край чешмата (“Бялата чешма” според картата), при която мислехме да нощуваме. Чешмата си бе на мястото, но не течеше вода. Сух чучур, сухи корита, жалка гледка. Благославяхме човека, който ни срещна вечерта. Ако бяхме продължили до това място щяхме да изпукаме от жажда. Ето от дневника, Галя както винаги: Събудихме се по навик в 6.00 часа. По-точно събуди ни пеенето на ходжата от селската джамия. Продължава да ръми. И по радиото нищо по-добро не казаха. Тук е страхотно – уютно е, навън ръми, а си имаме и радио. Оттам насетне вървяхме, вървяхме, докато най-накрая не зърнахме дългоочакваната цел – морето! От една височина ни се разкри целият хоризонт в синьо, различаваха се Бургас и хотелите на Слънчев бряг. Казахме си: “Видя му се края”. Не беше точно така, но в това се убедихме по-късно. Част от възторга на Галя: 12.00 – МОРЕТО! За пръв път го видяхме – със сигурност! Още един хоризонт и сме там. Едва сега повярвах, че сме толкова близо. Не мога още да го осъзная...

Скоро след това минахме покрай Доброванските гъби. Природен феномен, изникнал от нищото на една равна и зелена поляна. Ето дневника: Имахме час по алпинизъм на Доброванските гъби – скални образувания насред полето. Уж ниски, пък видяхме доста зор докато се качим. После имам бяло петно до изкачването на вр.”Погледец”, на който има нещо като телевизионна кула, ако не и точно това. Така и не я видяхме – пристигнахме там по тъмно. Ето малко от описанието на Галя, главно за събитията в село Козичино, където изпихме лимонадата на едно кръчме: Най-накрая сме в Козичино. Открихме павилионче с “всичко необходимо” в момента – лимонада. Няма майтап, изпихме 5-6 еднолитрови бутилки с лимонада. Какво ни беше станало не знам, но й налитахме като мухи на мед. Лелчето в магазина е страхотна, голяма скица. В Козичино вече няма толкова компактно турско население. Всъщност не разбрахме какво е населението, защото контактувахме само с тая жена. Друг никой не се показа по улиците. Освен... Тъкмо вече се канехме да тръваме и насреща – Коцето и Румен от Русе. Моис и Явор бяха направо шашнати. Меко казано! Такава изненада! Чакали ни горе в хижата и решили да мръднат към селото. Срещнахме се съвсем случайно – бяхме решили да не минаваме през хижата. Събраха си набързо багажа и продължихме нататък. Както разбрахте, групата ни се увеличи с още двама спътници – за финалната права. Малко след селото се пресича Дюлинския проход. Много безрадостна гледка – едни голи баири, пожълтели от Августовската жега... Там пейзажът не бе от най-приятните. Въобще оттам на изток към морето ставаше все по-жълто и все по-сухо. Някъде там пак хванахме стоп, но точно в кой участък от пътя... Май беше до подножието на “Погледец”. Я пак от дневника: Трябваше да стигнем до телевизионната кула на вр.”Погледец”. Пак късмет – хванахме на стоп една “Ифа” – натоварихме се отзад до чували със сини сливи.

Камионът не ни качи до върха, въпреки че до там има черен път. Той вие накрая и изкачва върха на серпентини, а придвижването на пешаходците става по пътека право нагоре, която сече завоите към върха. Върви се през млада гора, самият връх също е горист. Стъпихме на най-високата му точка вече по мръкнало, тъкмо извадихме фенерите. Нямахме вода, не знаехме къде можем да опънем палатките. Седяхме там и се триумихме какво да предприемем нататък. На някого му хрумна да отиде до кулата и да поиска вода. Така разбрахме, че малко по-надолу по пътя, който от нея страна на върха е асфалтов, има чешма. Решението беше взето бързо... надолу! Ще вмъкна още малко от възклицанията на Галя: По тъмно (типично в наш стил) стигнахме до върха. Тъмно, няма луна – само огромни ярки звезди. Кулата свети някъде в небето, мержелеят се силуети на антени и сателитни чинии – като в научно-фантастичен филм.. Казаха ни, че на половин час надолу има чешма. Тръгнахме по асфалт, така че спокойно можеше да не си гледаме в краката. Угасихме фенерите и тръгнахме в тъмното. Слизането беше страхотно – Слънчев бряг, Несебър и Бургас светеха пред нас, звездите светеха над нас, вървим под тях и пеем. Като в приказка... Чешма обаче не намерихме. Онази вечер бях готов да убия някого. Бях изморен, скапан и исках колкото се може по-скоро да спрем. Вървейки по асфалта навлязохме в местността “Плазовец” – нещо като вилна зона, макар че така и не успяхме да разберем точно в тъмното. Уж решихме по едно време, че няма да търсим чешмата и ще опъваме палатките, оказа се, че няма къде. Навсякъде наклонено, а почвата камениста. Опитахме на две-три места – не става, на един пръст под повърхността на земята бе пълно с камъни. Накрая успях да намеря подходящо място, хвърлих раницата и извадих палатката. Другите изчезнаха още надолу, на мен вече не ми пукаше. Исках да лягам. И в този момент от близката барака се показя някакъв образ и започна да ме пита какво правая там. Като му казах, че ще си опъвам палатката, започна: Ама как може, това е частна собственост, махай се оттук! Честно ви казвам, идеше ми да взема един от намиращите се наоколо камъни и да му размажа физиономията. Аз съм огрухан отвсякъде, не мога да си кажа името, устата ми се слепнала, на всичкото отгоре няма никаква ограда, по която да личи, че това е нечий имот, оня ще ми казва да се махам. Тъкмо ми премина онемяването от първоначалното възмущение и се канех да му се изрепча (не си и помислях в този момент, че може да си изпрося боя – знам ли ги колко са вътре), когато чух да викат някъде надолу от тъмното, че са намерили чешмата. Нищо не му казах, насъбрах си багажа набързо и забих и аз при другите. Състоянието ми обаче вече беше взривоопасно – да ме убодеш – кръв нямаше да пусна. Не продумвах стиснал зъби и само казах на другите “Оставете ме намира”, защото малко ми трябваше да си го изкарам на тях. Настанихме се в близост до някаква полусъборена постройка. Някои спаха вътре на пода, други направо легнаха на земята под едно дърво отпред, а аз в мълчание и инатлък се напънах да си опъна палатката. Исках да съм изолиран от всичко около мен, исках да съм сам, не исках компания. Другите хапваха, аз изядох едно пакетче солети легнал в палатката и се отнесох. Беше след 23.00 часа. Малко допълнения от Галя: След като се мотахме в тъмното повече от час, изнервени до крайност, открихме чешмата и останахме да нощуваме до една изоставена къща. Ясен, Румен и Коцето опънаха палатките си, Явор спа в къщата, а аз, Дидка, Станислава и Моис постлахме платнището на палатката и легнахме върху него в спалните си чували. За пръв път спя под открито небе. А каква гледка се откриваше оттам към крайбрежието... приказка! Но ще ви я опиша в разказа за следващия ден, защото станахме по тъмно и едва тогава бях в състояние да й се насладя. Вечерта бях настроен да убивам. ДЕН ДВАДЕСЕТ И ЧЕВЪРТИ: м.”Плазовец” – нос Емине – около 12 часа Ай-ай-ай! Изписали сме осем листа от дневника този ден! Ще падне преписване... Разбира се, част от тях са пълни с глупости или нямат кой знае какво съдържание. Но все пак... Пък и като финален ден ми се е врязал в главата с най-много подробности и емоции. Ще падне писане. Пък колко снимки има... ужас! Деветнайсет. Ще гледам да прескоча някои, но не обещавам. Сетих се! Понякога съм почти гениален! Ще разделя последният ден на две части – до Емона и след това. Т.е. ще пусна две отделни теми. Така ще включа повече снимки от деня и ще се разливам по-спокойно. Решението е взето. И така – ЧАСТ ПЪРВА: м.”Плазовец” – с.Емона Събудих се сам, без чужда помощ, отпочинал и свеж. Опънатите ми вечерта нерви се бяха успокоили, а ме довърши невероятната гледка насреща ми. Представете си крайбрежието, погледнато отдалеч и през нощта. Погледът се стеле над светлини и светлинки, докато стигне една плътна светла ивица – крайбрежието. Тя е ту тясна, ту широка, но непрекъсната. Очертава крайбрежието точно като по картата на България. Различава се огромното светло петно на Бургас, светлините на високите хотели в Слънчев бряг, вклиненият в морето полуостров на Несебър. И отвъд всичко това – космическа пустота. Сякаш като отрязана с нож свършва някоя Галактика и започва безкрайният космос. Гледката оставя впечатление за празнота и е може би малко страховита – очертана от рязката граница между живота и светлината по крайбрежието и пустошта и безмълвието на морската повърхност. Погледът лети, лети над светлината и рязко перминава в нищото – усещането е неприятно и зловещо. Докато събирах палатката, се събудиха и другите. Най-трудно изкарахме навън спящите в къщата. Докато се натуткаме и нагласим, пак съмна. От “Плазовец” до Поморийския проход трамбосвахме по черен път, в гора. Нищо характерно не мога да кажа за там, освен че беше досадно. И че на Явор коляното вече беше окончателно сдало багажа и се налагаше да го изчакваме. Ето и от Галя. Малко се повтаряме, но нищо: Събудихме се към 6.00 – сами. Спала съм идеално – беше топло и меко... ПОСЛЕДЕН ДЕН! Събираме палатките и тръгваме. Тук прилича много повече на планина – хълмове, гори, само пътищата развалят картинката. Засега вървим доста бързо. Морето вече се вижда по-близо... После – прохода. Пълен кошмар. Върви се един час по асфалтов и много натоварен път. Толкова страх досега не бяхме брали. И как да не се страхуваш, като се сблъскваш с най-лошото лице на “цивилизацията” – автомобили и откачени шофьори, които считат себе си за нереализирани автомобилни състезатели и влизат в завоите максимално плътно вдясно и с максимално възможна скорост. Въпреки че се движехме според всички правила на изкуството, т.е. според Закона за движение по пътищата и неговия правилник – вляво, въпреки че се придържахме плътно до мантинелата, едва ли не търкайки задниците си постоянно в нея, въпреки че целенасочено се движихме на доста голяма дистанция един от друг, за да може ако насметат някого, да е само един, не ни беше никак комфортно, а напрежението бе в горните граници на поносимостта. Не съм си представял, че ще извървя толкова път, и накрая ще треперя да не ме отнесе някой, който качва адреналина си зад волана, а не по баирите. Гадост, гадост и пак гадост. Тук в една от темите за Ком – Емине някой беше споменал, че има друг вариант за преминаване на този участък. Ние не знаехме това, а на картата е даден вариантът с пътя. Моят съвет е – ако можете, избегнете асфалта! В началото на асфалтовия екшън се разделихме. Някой много разумно се усети, че ще пристигнем на Емине доста късно. Плановете ни бяха да спим на Иракли, а от Емине до там има към осем километра. Ясно бе, че ще стигнем крайната си цел по тъмно. И понеже най-новите ни попълнания – Румен и Коцето – нямаха нашата мотивация да стигнат до края, а и не беше чак толкова жизнено важно за тях, решиха да хванат стоп и да се придвижат до Иракли, за да намерят подходящи места за палатките и да организират посрещането ни. Явор реши да тръгне с тях. Вече бе на предела на възможностите си, виждаше, че ни бави, а и може да се каже, че бе изминал цялото разстояние. Уговорката бе да оставят багажа и после той да дойде до Емине, където да поставим заедно точка на похода. 10.30 – На Поморийския проход сме. До Емине има още много. Няма вода. Търсим чешма... Румен и Коцето решиха да хванат стоп до Иракли. Явор ще тръгне с тях, но ще ни чака в село Емона. На нос Емине ще сме всички заедно. Отвратителен, гаден асфалт. Краката се подбиват моментално. Комбинацията е: жега, тесен път плюс шофьори-идиоти. Толкова много бързахме да напуснем пътя, колкото едва ли ще бързаме към морето после. Най-накрая кол – мила картинка, мечта в жълто и черно. Това при напускането ни на асфалта и навлизането в поредния черен път. Оше четири часа до морето (по картата). Оттам насетне – газ до дупка. Нашата тройка, останала на финалната права, не можеше да бъде спряна по никакъв начин. Забравихме подбитите ходила, не усещахме пукащите се пришки, на раниците ни бяха поникнали крила. Имахме само една ясна и видима вече цел – морето. За разлика от нас за Дидка и Станислава тези последни часове бяха ходене по мъките. Станислава се жалваше как й се спукала пришка и каква болка й причинявала всяка следваща стъпка... На опитите ми да обясня колко познато ми е това и че трябва да се понапъне малко, при което скоро след това болката се притъпява, тя ми заяви, че въобще не съм можел да си представя за какво става дума . Аз ли бе, пиле шарено? Аз ли не знам? Отдавна бях спрял да броя колко пришки са ми се спукали през тия три седмици. Замълчах си и отпраших напред. Тя не остана очарована от липсата ми на съчувствие, но в този момент не ми пукаше, а и нямаше никакъв смисъл да се обясняваме. Морето бе пред нас, морето ни очакваше, а тя иска да си говорим за пришки. Как не! Трамбосвайки по поредния черен път, в този случай с гледка към морето, се натъкнахме на съборена маркировъчна табела. По навик се наведохме да я закрепим на близкото дърво и в момента, в който я обърнахме, всички се затресохме от истеричен смях. Надписът върху нея “връх Ком” ни се стори много забавен в този момент. Спряхме се за почивка и за да увековечим момента. И втори път, защото не бях сигурен при първия, че снимащият си свърши както трябва работата. Накрая все пак съобразихме, че трябва да поставим табелката с връх, насочен в обратна посока – оттам, откъдето идваме. Наближавахме вр.”Свети Илия”... Пак Галя: 14.50 – след половинчасово ходене, ама здраво ходене, сядаме да починем. Ритам една ръждясала табела и какво да видим – “връх Ком” – голяма емоция.

И като почна едно ходене по мъките след това... Поне за мен. Не заради друго, а поради психологическия момент. Вървиш напред, отляво – море, отдясно – море, а отпред – не море, а баир! За изкачване, не си мислете, че е надолу. Вървиш, вървиш, все нагоре, край няма, а морето от двете ти страни се плиска. Бях безкрайно възмутен тогава. Връх “Свети Илия”, последният връх по маршрута, ми стана най-омразният за цялото ходене. Затова пък като го изкачихме.... Неописуем възторг и радост! Най-после! Ширна се онова синьото пред нас, кеф и удоволствие. Стълбът малко разваля гледката, но последното, което в онзи момент можеше да ми дойде на ум бе, да се местя, за да го избетна. Майната му... Айде пак малко от възторга на Галя, нея по я бива в тези неща: Морето е отляво, морето е отдясно, морето е навсякъде, освен пред нас. Вече го виждаме пред нас... МОРЕТО, МОРЕТО, МОРЕТО... Нос Емине! Боже, колко е близо! Ами така е... След толкова блъскане почнахме да откачаме накрая. Особено Галя, но за това ще стане дума по-нататък. Във втората част.

Мен много ме кефи тази снимка. Маркировъчен кол на фона на морето. Несъвместима на пръв поглед картина, но като се абстрахираш от нелогичното усещане, всичко си идва на мястото. После започна слизането! Уж близо изглежда, а няма край. Бая път се оказа до Емона. А там заседнахме в първото кръчме, край което минахме. Както винаги – на лимонада. Е, моя милост удари и една бира. Бургаско. Не го бях опитвал никога, не съм и повтарял. Най-голямата помия, която бях наливал в стомаха си някога. А целта на мотаенето в заведението беше да чакаме Явор. Само че той не идваше и не идваше... Галя: 17.30 – В барче в село Емона. Седим (едва се сдържаме на едно място), пием лимонада и гледаме морето и носа. Явор го няма... 18.10 – Явор го няма. Слизаме към морето. Тъй като не бяхме убедени, че на фара ще открием някого, решихме да потърсим кмета, за да ни удари печат на селото. Трябваше да довършим колекцията си от печати, не вървеше точно накрая да ни липсва такъв. Така загубихме още време, а възрастният човек, който ни сложи печата, ни заразпитва валял ли ни е дъжд по пътя. И остана много възмутен как така ни е валяло, а в селото не било капвало от месеци. Наистина правеха впечатление пожълтялата трева и прахоляка наоколо. Още нещо любопитно за селото. Няма, или поне тогава нямаше, водопровод. Няма откъде да си налееш вода. Хората си имат помпи по дворовете и си вадят, но по улиците няма. Наложи се да искаме да ни налеят.

И след последните формалности се отправихме към носа. Фарът примамливо се белееше под лъчите на залязващото слънце и ни очакваше! Малко от Галя за финал: Взехме печат от село Емона. Точно пред оградата на фара – Румен и Явор. Чакали ни там мошениците. Започна последното изкачване за нашия преход – към нос Емине! ЧАСТ ВТОРА: с.Емона – нос Емине Поехме към носа. На пръв поглед от селото нататък води един черен път, който би трябвало да се следва. Но не би. Черният път спира пред вратите на военното поделение, разположено в съседство до носа. Първоначалното ни огромно разочарование бързо отмина, защото се намери кого да питаме и ни обясниха, че всъщност до носа води друг път, по-надолу и в ляво. И наистина, вървейки покрай оградата на поделението в указаната посока скоро излязохме на черен път, който много ясно си личеше, че се изкачва право към носа и фара. Прелетяхме последните метри бързо, но и някак тържествено в същото време. Моментът беше исторически за нас. С неверие стъпихме на ръба, надвесен над морето, гледахме и не смеехме да дадем израз на радостта си. С въздишка на облекчение всеки от нас си казваше: “Най-после!” Всъщност не знам дали всеки, но аз със сигурност. Като гледах физиономиите на другите обаче едва ли са имали в главите си друга мисъл.

Бързо се отпуснахме. Ухилените ни физиономии се разхождаха напред-назад, а аз в опитите си да извадя триумфално бутилката с шампанско, преминала заедно с нас целия преход, изпразних цялата си раница на земята. В старанието си да не ме усетят какво нося я бях забил на дъното на раницата, затисната с целия багаж. Открихме тържествата с шампанското - отваряне, пиене и триумф! Това бе дълго жадуван момент. На всички ни бе ясно едно – струваше си!

Морето се плискаше под нас и горяхме от нетърпение да слезем до него, за да топнем тържествено краката си. Най-нетърпелива бе Галя, но преди това всички трябваше да извършим друг един ритуал – камъните от вр.”Ком” в морето. Дневникът също стана съхранител на възторга ни.

Седмината присъстващи се увековечихме в обща снимка за спомен и чак тогава слязохме до морето. Галя определено беше превъртяла – не се удържаше да влезе вътре. Нахълта както си беше с дрехите и обувките. Щях да й отрежа главата. Морето там е пълно с обли камъни, няколко пъти се подхлъзва, аха-аха да падне, ще си счупи главата. Викам аз отвън, тя само ми се хили насреща и вика: “Виж колко е хубаво!” Направо откачих. Издивях от нерви тогава. Затова пък се поди поредният лаф:

Стигнахме морето и ни посрещна една русалка. Те така с емоциите. Насладихме се на камънака, Галя на водата, и хайде обратно нагоре. Не ни оставаше нищо друго, освен да се заемем с тривиалните задачи – събиране на багаж и обиране на крушите. Бяхме достигнали целта, а и денят отиваше към края си. Нетривиалното, което се случи, бе представлението, изнесено от Галя на войниците от отсрещното поделение. Като се разхвърля оная ми ти мома по бански, като почнаха да свирят ония ми ти диваци отсреща... Не те ли е срам, й викам, тя пак седи и се хили. Не й пукаше въобще. Пък и нали трябва да смени мокрите дрехи. През това време получихме няколко съобщения чрез морзовата азбука – в поделението има едни големи фенери за светлинни сигнали, които явно се използват за комуникация с корабите. Добре, че никой от нас не разбира този начин на комуникация. Представях си смисъла на “посланията”. Представях си и колко бинокъла са насочени към нас. Абе важното бе купона да тече... Нарамихме багажа на гръб и неизминали двайсет метра надолу по пътя, слещу нас се зададе човек на мотоциклет. Докато се почудим какво търси насам, той спря до нас. Оказа се пазачът на фара ли, отговорникът ли, поддържащия ли, не знам как да го нарека. Новината за нашето пристигане се разнесла из селото и той се запътил към фара специално заради нас. За да ни сложи печати. Беше виждал достатъчно като нас и знаеше какво означава един прост печат на лист хартия за такива хора. Ние изпаднахме във възторг. Дадохме кръгом и пак към фара. Влязохме вътре, човекът седна на една маса, извади печата и каза: “Давайте”. Остана безкрайно учуден, като му подадохме само един лист хартия, който си прибрахме след поставянето на печата. “Това ли беше само?” “Това беше...” В този момент не се усетихме, че той изпитва едва ли не разочарование. Човекът бе свикнал да работи здраво с печата, когато насреща му е група, дошла от вр.”Ком”. Ние обаче си бяхме изработили друга стратегия: на един лист събирахме всички печати по маршрута. С идеята после да го снимаме и всеки да си вземе по едно копие. Както и направихме впоследствие. Както и да е, важното е, че допълнихме колекцията си от печати докрай.

И вече по здрач най-накрая поехме към Иракли. Направихме прощална снимка на фара. Продължихме. Все още не знаехме, че следващите два часа ще бъдат най-кошмарните за цялото ходене. Ако се чудите защо все още не съм цитирал нищо от дневника, то е по простата причина, че там се мъдрят само два реда от Галя: Усещането е неописуемо! Аз не мога да го опиша... Кратко, ясно и лаконично, нали? И започна мъчението. След не повече от половин час мръкна. Асфалтовият в началото път скоро стана чакълест. Не точно чакълест, пътят си беше асфалтиран, но абсолютно неподдържан. В резултат в покритието му зееха огромни кратери. Какво толкова, ще кажете. Ами нищо. Само дето вървенето по такъв терен е много приятно за ходилата на краката. Още повече когато те са на края на поносимостта си към съприкосновение с твърди и неравни повърхности. За капак не след дълго угасна и последният мъждукащ фенер. Като за край всички батерии се изтощиха. Сякаш и те знаеха, че сме приключили. Което бе много лоша услуга от тяхна страна, тъй като се наложи да се придвижваме в абсолютно пълен мрак по гореописания терен. Вървиш в тъмното, поддържаш само гласова връзка с околните и постоянно чуваш ”Ах” и “Ох” от двете си страни. Поради невъзможността да виждаме къде стъпваме нямаше как да избираме терена. Всяко настъпване на камъче, достатъчно голямо да се впие в подметката на обувката, водеше до усещането, сякаш отдолу се забиват хиляди нажежени игли едновременно. Ходилата на всички бяха подбити и в пришки, освен това вече доста над границата на поносимост от тяхна страна. Крепеше ни надеждата за плаж, море, палатка и сладък оздравителен сън. Ето мнението на Галя по въпроса: Тръгнахме към Иракли. Вече беше почнало да се стъмва. Имахме около 7 км по шосе. Отначало – добре – асфалт, но после кошмар – разбит асфалт, по-точно камъни и копки. Забил си поглед в земята и вървиш с мравча стъпка. Последният километър беше пак по хубав асфалт – никога не съм я обичала повече тази настилка. Към 22.45 акостирахме на брега. Само че откъм сушата. Не мога да говоря за другите, но аз бях изтерзан и разбит физически и душевно. Нямах сили дори да говоря. През цялото време, докато се клатушкахме към плажа, си мечтаех как ще хвърля раницата и ще топна крака в морето. А какво се случи? Спряхме до палатката на Румен и Коцето, хвърлихме багажа и се заоглеждахме къде да прострем морните си тела. Бързо осъзнахме, че такова място, освен на пясъка, няма. Колкото и да бяхме скапани, не ни се лягаше с дрехите. Аз гътнах раницата и седнах отгоре й. В този момент ми се изпари всякакво желание да ходя до плискащото сена 20-30 метра от нас море. Въобще не си и помислях да правя опити да ставам. Затова замених морето с мокрия в дълбочина пясък. Разрових горния сух слой с крака и в момента, в който те се допряха до мокрия пясък, че чу “Фссссссссссссссс” и отдолу започна да се вдига пара. Майтап де, нали не си помислихте, че говоря сериозно? Такова обаче беше усещането... Слякаш умората и болката от ходилата изтичаше в пясъка и олеквах, олеквах, аха да полетя от кеф. В края на краищата почерпихме сили от някакъв дълбок и неподозиран резерв в телата ни и успяхме да хапнем и да опънем палатките. Последва безпаметен сън под звуците на прибоя. Ето какво е казала Галя по въпроса: В 22.40 бяхме при палатката на Коцето. Опънахме нашия палатъчен лагер пак посред нощ и седнахме да ядем край огъня. Това беше хоследният ни походен ден и последното пристигане по тъмно. (Най-късното ни пристигане по тъмно.) Морето е на 20 метра от нас. Прибоят озвучава всичко наоколо. И край. Това беше. Точка още няма да слагам, защото на другия ден съм творил в дневника. Ще го пусна обаче в разказа за следващия ден, за да спазя хронологията. Така че ще има още малко за четене. И не бързайте да отдъхвате, защото ще има 29, 30 и 31 Август. Дните, през които се излежавахме по плажа. Не че има нещо кой знае колко интересно за разказване, но има снимки. Накрая ми останаха пози на лентата и щраках, щраках... абе и за гледане няма кой знае какво, но все си е информация. ДЕН ДВАДЕСЕТ И ПЕТИ – Иракли Дневникът през този ден започва с мои писания. Докато съм реанимирал с навирени крака явно съм се чудел как да убия времето. Ето: Вчера най-после се добрахме до морето, но как! Сутринта потеглихме от “Плазовец” в утвърденото си вече темпо – час от картата за два. По обяд успяхме да стгинем едва местността “Горска барака” – там се разделихме с новите попълнения и Явор. Той прецени, че не си струва да се мъчи повече. За нас последваха най-ужасните часове от началото на похода – първо един час по асфалта на панорамния път Варна-Бургас – ужасно движение и шофьори идиоти. Краката ни изпяха последната си песен и почивката за обяда ни се отрази изключително благоприятно. След това настана такова ходене, на каквото не мислех, че сме способни. Олекналата група и близкият и силен стимул – морето – си казаха думата. Така за първи път се вместихме във времето по картата, независимо от пришките и подбитите ходила. В едно кръчме в село Емона пихме жълта лимонада по 50 лв литъра, в очакване на нашите стопаджии – бяха обещали да ни посрещнат там. Намерихме ги долу при фара – беше около 19.00. И тогава настъпи дългоочакваният миг на радост – гръмнахме шампанското, снимахме се, ударихме печат и всичко, заради което бяхме тръгнали, дявол го взел. Галя дори се натопи в морето – голям мерак й беше. Размотавайки се там, мръкна и последваха двата най-най-най-ужасни часа от началото, но вече и след края – по асфалт и макадам, в пълен мрак, до Иракли. Дупките, през които минавахме и камъните, забиващи се в ходилата ни, не подлежат на описание. Стига само да се спомене, че днес (на другия ден) по обяд ходилата още ме болят толкова, че едва ходя. Добрали се с неописуеми мъки до крайната за деня цел – Иракли (около 22.45 часа) – имахме сили единствено да захвърлим раниците на плажа и въпреки нетърпимия глад, студеното за сезона време и примамливия прибой, да насядаме и налягаме кой където свари. Всеки страдаше мълчаливо – липсваха сили дори за това. Единственото облекчение беше студеният пясък за подбитите ни ходила – като балсам за изтерзаните ни души. Криво-ляво хапнахме, опънахме палатките с неподозирано останалия ни резерв от някаква възможност за действие и най-после последва това, което жадувахме от няколко часа – сънят!

И така – дойде време за почивка и заслужен мързел. Какво да разправям – то е ясно. Цял ден на плажа, лежешком, седешком, по гръб, по корем... Аз през цялото време вървях накуцвайки. Краката ми се оправиха чак на следващия ден. Друго какво... По навик се събудихме рано-рано – на разсъмване. Галя трая, трая и в седем часа беше в морето. Гледах я от палатката (беше ред да сме заедно нея нощ) и й се чудех на акъла. Абе женска работа... Палатките ни в близък план. Моята е оранжевата, най-лявата. Ще препиша още малко дневник, този път Галя: На морето сме! По навик пак станахме рано и “без да искаме” видяхме изгрева. Мммммм! Към 7.00 вече не се стърпях и влязох в морето. Другите пак бяха заспали, а Явор забягна нанякъде. В морето нямаше никой, на брега също. Водата беше страхотна. Слънцето прави пътека в морето. Плувам по нея. Най-малко час дивях във водата. Още няма 12 часа, а вече влизам за четвърти път. Във водата сме повече от час – този път влязохме всички. Голямо шоу! Скачаме по вълните, играем с фризбито. Пресипнах от викане. Сега лежим на горещия пясък, печем се и мързелуваме. Ясен току-що свърши и втората си книга – не е за вярване. Идилия, а? Вечерта: събрали сме се край огъня след културното мероприятие – посещение на барчето. Морето утихва за секунди и пак ни приглася. Пеем... много хубаво се получава. Въобще, пълна романтика. Ето ви и малко бисери, родени през времето на прехода, събрани и записани от Галя: За къде бързате? Нито храна имате, нито тоалетна хартия. 23 Август – Явор към Ясен и Галя, последният ден преди Котел Момчето, което псува морето, Ясен ли беше тогава... 28 Август – Ясен перефразира известна песен Боже, как го нося това нещо! Явор, 16.30, 6 Август Майко, майко, как можа да ме родиш и глупав, и грозен, и прост (Да бе...) Ясен, по повод ходенето му в планината. Леле, какви големи рамена! Николай с протъркани рамена гледа боровинките и бълнува. Искам да си пусна тото! Хижа “Мазалат” – Ясен Като завърша, ако реша да правя Ком-Емине, ще го направя като бял човек, а не като студент. Ясен, 19 Август (Така си мислех тогава... Сега ако мога да го направя като студент, ще бъда на седмото небе. А като “бял човек” – мечта...) ДЕН ДВАДЕСЕТ И ШЕСТИ – Иракли Аз лично нямам какво да кажа за този ден. Разчитах на дневника, но се оказа, че той също няма какво да каже. Да ви занимавам пак с “дивяхме, крещяхме и скачахме във водата” няма смисъл, нито пък с това как сме използвали фризбито по предназначение, а не да си правим салатата вътре. Така че явно разказът свърши. Останаха малко морски снимки.

Единственото събитие, което си заслужава да се отбележи за деня е, че Явор си тръгна. Още сутринта. Изпратихме го както подобава – с обща снимка. За отбелязване е, че сутринта ни валя дъжд. И то сериозен. Това забави влизането ни в морето, поне на някои от нас. Но не трая дълго, така че не наруши програмата. Отдадохме се на лежане с пълна сила. Всъщност вече знаехме, че на другия ден си заминаваме. А имах бая пози на лентата. Поставих си за цел да ги изщракам, затова карах наред. ДЕН ДВАДЕСЕТ И ШЕСТИ – към къщи През цялото време, докато пишех, си мислех какво ще напиша за финал. Как ще обясня чувствата, които ме вълнуваха през последния ден? Ще успея ли да ги пресъздам така, че за всички да стане разбираема мъката ни от раздялата? Сега знам, че отговорът е отрицателен. Не мога да опиша, не мога да обясня. Може би не бих могъл въобще, а може би просто нямам муза. Във всеки случай думите не идват, не изплуват от съзнанието ми, както в моментите на просветление. Когато ми тече мисълта сякаш всичко става от самосебе си, текстът върви, думите се нижат. Днес явно не ми е ден. Но съм решил да сложа точка. Не мога да чакам повече, искам да приключа. Утре може да ми се пише и да е по-удачен ден за това – ако е така – ще го преживеем някак пропуска. И все пак? Станахме, започнахме да стягаме багажа. Настроението бе както винаги – все още не можехме да си представим, че напускаме плажа и се разделяме. Така бяхме свикнали със състоянието на нещата, така ни беше добре. Горчивата реалност обаче подаваше пипалата си от всички страни и колкото и да се правехме, че не ги виждаме, всеки от нас вярвам тайно се и давал сметка какво се случва всъщност. Хубавите неща не продължават вечно, както и лошите, за щастие. Свободния живот без ограничения и задръжки е хубаво нещо, но невъзможно за по-дълъг период от време. Нещата в света са подредени така, че всичко си има цена. В случаят нашата цена се плащаше в прекия смисъл на думата – всичко струва пари, а мама и тате нямат бездънни джобове. Иначе не бихме имали нищо против да тръгнем обратно към “Ком” през онзи ден. Желание имаше предодсатъчно...

Прогнозата за времето бе, че ще се влошава. Сутринта все още по нищо не си личеше, че това ще се сбъдне. Направихме прощалната закуска на импровизираната маса между палатките. После всичко в раниците, раниците на гръб и напред към вътрешността. Морето се плискаше самотно зад нас. Ние комай последни събрахме палатките си от плажа на Иракли през онова лято... Натоварихме се в едно бусче, което зареждаше с продукти лагерите в района. Стовари ни в Бяла, откъдето хванахме автобус до Варна.

Във Варна – директно на ЖП-гарата. На русенци не им се разделяше все още с нас и се възполвзваха от откриващите се възможности докрай – не си купиха билети директно до Русе, а през Горна Оряховица, за да бъдем колкото се може повече заедно. Натоварихме се във влака и се оказа, че в моят фотоапарат е останала последната поза. Тогава направихме и последната снимка за сбогом – и с Варна, и с морето, и с целия месец Август. А както изглежда и с лятото, защото по-късно наистина заваля. Влакът потегли, потеглихме и ние с него. За финал мога да препиша от дневника думите на Моис: 31.08. Последен ден. Хубаво е, когато всичко завършва добре. Особено когато в продължение на месец дните ни бяха изпълнени с невероятни изживявания. Лошото е единствено моментът на раздялата, но това е един неизбежен момент. Затова нека всеки един от нас да запази в себе си само доброто. Всички неприятни истории и кавги да потънат в миналото, за да можем да си пожелаем и в бъдеще по-чести срещи с по-силни емоции. 14.15 часа, влака за Горна Оряховица Какво мога да кажа аз? Нищо, освен да постъпя като Галя, написала една дума на последната страница на дневника с големи удебелени букви: КРАЙ

публикувано от: Николай
дата: 2005-07-26 12:09:32

Коментари

#1	Станоилов 2006-01-13 17:47:06 Абе, що не сте казали, че тука го е имало целия текст на Яската, та трябваше да си играя един час да го свалям ден по ден... Тоя пътепис е уникален и може да се "предписва" като стимулант за всеки, който е решил да прави най-голямия преход на bg туриста. Бравос! Жоро

#2

Ivo 2006-02-12 09:26:11 Вчера пуснах коментар, но не го видях публикуван,затова пускам пак, а и сгреших мейла си, така че сега го коригирам. Пътеписа е страхотен, прочетох го на един дъх, имах чувството че съм заедно със вас,приятели. А и нещо общо забелязах - аз бях в Свищов по времето когато сте го организирвали този поход - но не сме се познавали , да го направим заедно.

#3	Ivan 2010-10-13 00:22:21 MNOGO GOTIN PATEPIS.POZDRAVLENIA ZA IZDARGLIVOSTTA!

#4	Живко 2012-07-14 18:54:14 Много вдъхновяващо, страхотно приключение. Ще опитам и аз да го направя :)

#5	Пламен 2012-08-21 00:50:06 Поздравления!Хубав пътепис!Седемнадесет години по-късно кой накъде е?Как са героите?

Добави коментар

Иконка:	смени иконка
Име:
e-mail:	e-mail адресът ви не се показва
Web-сайт:
Коментар:
КОД:	ВНИМАНИЕ! С цел да се избегнат автоматизирани съобщения въведете в полето горе числото: 949