Видимостта беше никаква, но това ни най малко ме притесняваше. В мъглата съзрях един рибар, който изчезна някъде. Оказа се в последствие, че това е мой приятел от Петрич, дошъл да къса устите на пъстървите в езерото. В тази хладина преслапа на Безожкия циркус се видя като песен за групичката ни от 7 човека. На пътечката любопитно козле ни посрещна и ние спряхме да му се полюбуваме.

То се ококори, повъртя главица и отпраши подплашено в клека посока превала между Безбог и Полежан. Ние продължихме към Попово ез., доста разведрени понеже слънцето се показа и венеца върхове ограждащ Поповоезерния циркус лъсна в пълния си блясък. Джангал се въсеше над Рибни езера, Момини двори се изтапани в цялото си величие, а Джано и Демиркапийските чуки сънено търкаха очи излизайки от облачната си премяна.

На Попово ез. направихме кратка почивчица. Тук реалността за българския “турист” се видя идеално. Оставям снимката без коментар.

Разменихме няколко думи с един рибар, който напразно чакаше рибата да се обади от дълбините на езерото и с двама човека дошли на раходка до тук. Помолих ги да ми направят една снимка за спомен.

Пет души от нашите тръгнаха за Тевно ез., а 2-ма останахме за Портата и Валявишките езера. Уговорихме се да се видим отново на Тиаците. Отвори се гледка към Обидимските ушици и Мандър тепе

и към Момини двори.

Заобиколихме Банските гьолове и закатерихме към портата. Доста пъти спирахме на боровинкова пауза. Малко преди пората някой беше наръсил пътеката с лукчета! Аз прибрах бонбоните, които не седяха естествено на фона на околния ландшафт. До х. Демяница ги олапах всички! Зад нас отново се надигаше облачна пелена и като стигнахме портата за 2-3 минути само успяхме да видим красивото Валявишко езеро.

Някаква група мощно викаше ехо, ехо. На слизане облаците отново ни обгърнаха. Разминахме се се с викащите, а после и с още 2-ма човека, които май не бяха българи. Поне ми се стори че казаха добър ден на руски. Може и да бъркам! Мислите ми бяха другаде. Езерото си беше обгърнато в мъглата. Тази картина навява разни мисли у разните хора.

На Тиаците зачакахме другите да се смъкнат от Тевно езеро. Бая чакане падна! През това време хапнахме, пихме по една студена вода, смучех лукчета и снимах флората наоколо.

Тук мизерия също не липсваше. "Туристи" са минавали, та минавали да видиш.

Дочакахме най-после групата да се яви от тази посока.

В пълен комплект след 1,45 ч. чакане тръгнахме по реката към х. Демяница. Видяхме 2 пъстърви, които си играеха в един вир и много смешно си отваряха устите. Слънцето пак се показа, но огряваше само нашата пътека, а облаците ревниво пазеха околните върхове от нашите очи.

На хижата му ударихме една почивка. Смукнахме по бира и прочетохме апокалиптичния ценови списък на ПСС.

Тръгнахме към Тодорова орница, където трябваше да ни чака превоз. Минути след хижата гледам усмихнат човек с 2 коня маха с ръка и приветства. Бре, тая усмивка ми е много позната!

- Бай Яне, Велинград, ти ли си бе?
- Ехей, здравей, аз съм! Накъде така? От Тевно ез. ли идвате?
- Ами ще се прибираме вече. От Безбог идваме.
- Оти не останахте при нас таа вечер? Откъде беше ти?
- Ми ти на Демяница ли си вече? От Гоце Делчев.
- Е, тука съм вече. Две години на Синаница, три на Тевно, а сега тука. Ааа Гоце Делчев, ти си си от тука близо.
- Добре, айде да бягаме вече бай Яне!
- Айде сичко хубаво

Това беше краткия ми разговор с бай Яне, или както Ива Петрони казва в своя пътепис, чичо Янчо. Мине не мине, си го засичам редовно аз него. Все си е усмихнат тоя човек и винаги вежлив. Такива са добрите хора!

Надолу нищо интересно. Дочетох някои от таблата “Демянишка река разказва”, които съм пропускал предните ми ходения, че все време гоня нещо бе. Ударих и една снимка на Юленски скок,

добър ден с едни немци и айде на Тодорова орница. Прибирането нищо интересно, освен че 2-ма луди ми изправиха косата. За пореден път се убеждавам, че по нашите пътища бродят убийци в коли. Но да не мопрачвам темата! Казах довиждане на Пирин до следващата неделя най-вероятно. Какво да се прави! Тегли си ме натам.