Понеже беше рано, решихме да направим една софра. Сипахме по една ракия и подбрахме провизиите – луканка, краставички, доматки и т.н. подробности. Компания в близост ни правеха конете на х. Демяница (кобила и жребче), които хрупаха трева.

Почти час дъвкахме и зяпахме гледките към околните бърчини. По едно време се чу трополене! Обръщаме се и какво да видим. Кобилата завършваше едно салто и почна да издава странни звуци. В първия момент си помислих, че това е поредното отъркалване за да се почешат, но звуците подсказаха, че работата не е на добре. Краката и главата на кобилата се бяха събрали на топка и животното се давеше.

Юздата му като подскачало се забила между копитата и подковите овила се около врата и така станало, че без да иска кобилата тръгнала да се беси. Жоро има страх от коне, а и аз също имам едно наум понеже коне са ме ритали и хапали та се шашардисахме какво да правим, но нямаше много време за мислене. Взех едното копито, хванах юздата и я измъкнах. Кобилата тръгна да става и я докара доникъде. Пустата юзда още повече се впи в другата покова. Дърпах дърпах, не става да се извади. М с’я!?!? Тва животно ще пукяса! Жоро вика трябва да я срежем, ма няма нож.

Отърчах до раницата и изрових джобно ножче, което доста често забравям, но тоя път Бойка (в последствие разбрах, че кобилата май така се казва) извади късмет. Без много да мисля срязох на две места юздата и кончето се освободи. Отдъхнах си! Стана животинчето, отърси глава и дойде да се погали в корема ми кимайки за благорадност. Потупах го зад ушите доволен и пак седнахме да допием ракията.

Викам на Жоро, ей отървахме коня! Сега бай Яне ще трябва да черпи като стигнем хижата. Тъкмо миналата неделя даваше зор да останем да спим там, ето, сега ще спим пък и ще почерпи.

Вдигнахме си мощите и закрачихме към Демяница. Добър ден, добър ден с паркиралите вече там няколко туристи. Банска дружина (воглаве с хижаря) седнала на една маса пият биричка. Добър ден и на тях.

-Къде го бай Яне викам?
-Ааа, нема го! Той е гарнизон с преспиване. Пуснахме го няколко дена.
-Аха, щот трябваше да черпи, ама другия път.
-Що бе, какво е станало?
-Ами преди малко щеше да умре коня та го отървахме.
При тези ми думи банскалии напериха уши.
-Как, какво е станало?
Разказах аз за случката, хората единодушно казаха, че ще има почерпка и хижаря отиде да прибере кончетата успокоен, че всичко е наред.

Понеже беше рано оставихме раниците в хижата и се върнахме назад за да разгледаме водопадите Бъндеришки скокове.

Бая са недостъпни тия скокове та само на единия се накефихме. От там обратно на хижичката. Боднахме се в едно бунгало. Вечерта моабет, хапване, пийване, през нощта студ. Наложи се да ставам поедно време да вземам допълнително одеало.

Сутринта ставам и що да видя. Откъм Газеите и Валявишки чукар към долината се спущат облаци. Бреее, лоша работа. Ма добре си викам на ум, че ходят надолу, времето ще се оправи. Моабет 1 час, пиене на аналгини за прекалилите с ракията (не бях аз) и закретахме посока циркуса Василак.

Мурите обгърнати в мъглата бяха впечатляваща гледка!

Усещането в такава обстановка е неописуемо! Тъкмо нахълтахме в циркуса Василак, Пирин се отвори в цялата си прелест. Отвсякъде се усмихваха върхарите, езерата, гората, тревата. Нагъчих куп гледки са спомен във фотоапарата.

Направихме малка почивчица на Долното (Рибното) Василашко езеро и се щракнахме за спомен преди да захапем отново стръмнината.

Докато стигнем Тодорини очи се оплезихме. Бая качване си беше. Там се засякохме с някакви англоговорящи, с които си казахме хай, хай, а после бай, бай. Толкова аз знам от езика на онова блеещо племе населяващо онзи мъглив, пършив остров. Тук някой ще попита какво против и какво не им харесвам на ингилизите? Темата е дълга и по-лесно ще ми бъде да кажа какво им харесвам, а то е едно единствено нещо – това, че имат традиция и я пазят, ей тва им харесвам само. Бе имат конституция от няколко века и не я сменят, имат си гордост някаква и правят пари с нея. Ей на, Скотланд ярд – Шотландски двор ми казваше някой че се превеждало, не знам дали е така. Ми нали са англичани, що не вземат да го преименуват на “Инглиш ярд”. Не го правят! И евала им за това. А ние какво правим? През 10 години нова конституция, а на Мозговишка порта шест имена сме й сложили вече!?!??! Спирам с английската тема.

Ето една снимка да илюстрирам за да се върна на темата Пирин. Чудна гледка!

На Премката също зяпахме красиви панорами.

Тук най-неочаквано срещнах 2 туристки, мои добри познати от Неврокоп, тръгнали и те самосиндикално. Често с тях ходя по баирите иначе. Обсъдихме кой накъде и заслизахме към Бъндеришкия циркус.

На слизане гледам момче и момиче драпат нагоре. На една серпентина се сбутахме и се кланяхме един друг любезно кой да мине първи. Пича отсреща клатеше глава и аз му викам добре бе човек, щом си казал аз първи ще мина. Той пък не разбира що му думам и взе да ломоти на овчия език. Бре, аман от ингилизи днес бе! Изтърсих сочейки го нещо от сорта “фром Ингланд”? Оня се нахили и вика: “Ноу, фром Израел”! Ха така! Е, досега пък евреи не бях виждал в Пирин (говоря аз на Жоро), а той (евреина) все така ми се пули насреща. Напънах си мозъка да се сетя нещо на иврит. Шалом му казвам, а той взе да ме пита на овчи език дали имам идея какво означава шалом!?! А бе човек, как да не знам бе. Ние да не живеем в сламени колиби бе? И му викам шалом=хай=здрасти=привет. А оня: “Ааа, гууд гууд, ок и се радва. Другото, което ми роди главата на иврит беше думата “Льо” – на иврит “не”, а оня пак се опули. Викам си бе к’ъф евреин си ти бе да не знаеш не на иврит? Льо=ноу=не, а пича пак гууд, йес, йес. Другите думи дето ги знам на еврейски се сетих после, ма след дъжд качулка. Здрависахме се с пичовете, пожелахме си всичко добро и те закатериха пак, а ние паркирахме на Жабешкото езеро.

Надолу пак срещнахме коне и разправих на Жоро как преди девет години една кобила щеше да ме прати на оня свят на Равнашкото езеро (Окото). То историята дълга и няма да я описвам. За нея може още един пътепис човек да спретне. Тук ситуацията взе да се заоблачва. Откъм долината на Бъндерица заизлизаха едни мъгли, запориха към Вихрен и работата отде на дъжд.

До хижата стигнахме нормално без да бързаме в 14:20. Голяма навалица там. Екзотиката бяха група цигани дошли да пекат пържоли. Някой им казал, че имало скара там.:))))) Понеже маршрутката щяла след половин час да дойде, заслизахме към х. Бъндерица.

Дойде ми благочестивата идея, че трябва да се удари един стоп до Банско. Заръмя леко, но не и напоително така че продължихме. Циганите слязоха на паркинга под хижата (Бъндерица) и намериха скара за пържолите. Надъниха един гюбек и докато малко цигане влачеше сухи дърва за огън, другите завъртяха гъзовете под такта на музиката. Подминахме ги, разминахме се и с маршрутката, която зацепи за х. Вихрен и след малко любезен банскалия, който преди час поздравихме над Равнако ни спря. Извози ни човека до Банско, където се разделихме с благодарности. На пътя се опитах да стопирам нещо за Неврокоп, но бързо ме домързя понеже пак заваля и отпрашихме къмто автогарата, където уловихме дилижанса за Неврокопска околия.

Та такива ми ти работи. Беше що беше за тоя уикенд. С нетърпение очаквам следващия път отново в Пирин.